Гласът отново заговори от мрака:
— Успокой се.
Исках да се успокоя. Не можех да се съпротивлявам повече. Изтощението и поражението ми дойдоха повечко. Предадох се и отпуснах глава върху буците около мен. Бях толкова уморена.
— Съжалявам. — Едва успях да изрека думите. Всичкият въздух от дробовете ми бе изтласкан от неподатливата тежест, която смазваше ребрата ми.
Когато започнах да дишам пръстта, видях, че Пол е застанал над мен с лопата в едната ръка и табела „Продава се“ в другата. Усмихна ми се и изрита огромна буца пръст в дупката.
— Сама си си виновна.
Всичко потъна в мрак.
33.
Уолкот
Енергията се усещаше в автомобила, докато пътувахме към Смиттаун Бей. Със Силвестри не говорехме, но и двамата знаехме чий е трупът.
Когато излязохме от колата, към нас приближи нетърпелив младок, целият потен.
— Детективи, аз съм полицай Литман. Пръв на мястото. — Хлапето имаше здрав захват.
— Полицай, аз съм детектив Уолкот. Това е детектив Силвестри. — Отидохме при трупа. — Какво имаме?
— Момиче, което тичало днес сутринта, спряло да си завърже маратонката и видяло, че нещо се подава от земята. Погледнало внимателно и се оказало, че е ръка.
— Това може да ти скапе тренировката — отбелязах. — В какво състояние е тялото?
— Кофти работа. Жена. Разложена дотолкова, че не може да се определи възрастта. Както виждате, била е увита в найлон и закопана в плитък гроб. Мога единствено да предположа, че е била закопана преди шест до осем седмици.
Погледнах партньора си и двамата кимнахме бързо.
— Господа, имате ли идея коя е? — попита Литман.
— Като време отговаря на случай за липсващо лице, който разследваме. Повикахте ли патолога?
— Да, идва — отвърна полицаят.
— Добре — кимнах. — Да се опитаме да държим пресата настрани, докато не я идентифицираме. Става ли?
— Става — отвърна Литман.
— Браво. — Погалих младежа по рамото и той отиде при патрулката си. Двамата със Силвестри се наведохме и вдигнахме найлона от лицето.
— Добре че тази сутрин не закусих — призна партньорът ми. — Господи.
— За същото ли мислиш и ти?
— Зависи. Ако и ти смяташ, че Пол Кембъл ще ни натовари графика за седмицата?
— Приятелю, ти умееш да четеш мисли.
34.
Ребека
Много добре знаех какво трябва да се направи. Хрумна ми същата сутрин. Да си облека ежедневния костюм, дрехите за работа, да се гримирам внимателно, да си изправя косата, да си придам вид на добре облечена професионалистка от света на фармацията, както правех всеки ден, откакто ме уволниха. Пол тъкмо излезе от душа и се намръщи, докато се сушеше.
— Какво има, Пол?
— Раменете и гърбът ме тормозят. Сигурно е от времето. Би ли извадила затоплящите пластири от чантата ми, мила?
Тъй като се правех на грижовна, любяща съпруга, аз се усмихнах и отидох до чантата. Отворих я и потърсих пластирите; намерих ги лесно. Докато преглеждах какво има вътре, не видях червената кърпа, в която беше увит пистолетът, и това ме разтревожи. Тази тревога породи съвършената идея. Беше толкова лесно, че не можех да повярвам как не съм се досетила по-рано. Но да се сдобия с нужните материали можеше да се окаже предизвикателство. Трябваше да се вмъкна в къщата на Марк, докато него го няма.
— Не е нужно да си гледачка, за да разбереш, че ще умрат и други хора.
Не виждах нищо и не можех да си отворя очите. Усещах, че съм здраво вързана. В колата до мен имаше мъже. Би трябвало да изпадна в паника, но в момента тялото ми се чувстваше чудесно.
— В тази общност смъртните случаи, свързани с дрога, са седем пъти повече в сравнение с миналата година. И не говорим единствено за свръхдози. Убийствата в Насау и Съфък са се увеличили през този период. Нещата официално са се влошили.
Отворих очи с пръсти и дневната светлина ме бодна. Погледнах се в огледалото за обратно виждане и избърсах потеклата по бузата ми слюнка. Коланът беше оставил белег отстрани на лицето ми. Бях сама. И адски надрусана.
— Има хиляди хора с тежка форма на пристрастяване в нашия район, които търсят най-доброто и най-ефективно решение, което могат да открият, а залозите непрекъснато се вдигат.
Намалих радиото и гласовете се превърнаха в успокояващ тих шепот. Всичко ми се струваше меко и бавно. Усещах къде съм и хладно щастие раздвижи кръвта ми. Бях паркирала през няколко къщи от дома на Марк и Саша. Колата на Марк се виждаше на алеята пред тях вместо пред офиса, както очаквах, затова реших да почакам. Все някога трябваше да излезе, но май нямаше подобно намерение и аз бях заспала. Тъй като напоследък не спях нощем, денем ми беше трудно да остана будна, независимо дали пия хапчета, или не.