Погледнах снимката. След това преместих очи към заглавието, после се върнах към снимката. Имах чувството, че вълни подмятат мозъка ми. Губех си ума, дявол да го вземе.
Насилих се да затворя очи, стиснах ги силно. Когато ги отворих, отново видях същата невъзможна снимка. Не си въобразявах. Това беше самата истина. Въпреки че не можеше да бъде. Под заглавието имаше цветна снимка на жертвата, правена в по-щастливи времена. Жената, която ченгетата бяха изкопали близо до Смиттаун Бей. Жена, която познавам. По-точно казано, познавах.
Саша Андърс.
Трета част
37.
Ребека
Спях дълбоко, когато Пол се втурна в спалнята и размаха сгънат вестник. Беше се случило нещо ужасно.
— Ребека! Къде беше? Цял час се опитвам да се свържа с теб. — Гласът му трепереше, звучеше дрезгаво.
Трябваше ми огромно усилие на волята, за да се измъкна от дупката, в която бях дълбоко потънала. Сънят след фентанил е като изпадане в кома. Сънувах Саша и Шийла и се гърчех от гняв. След като се събудих, се постарах да наложа маската на съпруга. Той беше тук и аз трябваше да си напомня, че за него все още съм любящата съпруга, готова да го подкрепи.
Завесите бяха дръпнати, беше невъзможно да определя кое време е станало. Не бях сигурна кой ден е, нито колко време съм прекарала в леглото.
Единственото сигурно беше вълнението, обхванало Пол.
— Извини ме, имах мигрена. Изключих звука. Извини ме, любими. — Нямах абсолютно никаква представа къде се намира телефонът ми.
Той приседна на крайчеца на леглото, отпусна ръка на крака ми и заговори към пода. Бях виждала тази поза и преди и ме бодна страх от онова, което се кани да каже. Макар да бях гроги, аз се съсредоточих със същата бързина, с която ми действаше хапче кортизол.
— Открили са тяло. — Стомахът ме заболя.
— Мамка му.
Веднага забелязах, че не е многословен, но не казах нищо.
— Точно където я сложих… открила я някаква жена, която тичала наблизо… само че…
Той отпусна глава в ръцете си и започна да се поклаща напред-назад. Започнах да разбирам сериозността на онова, което не може да изрече. Чух шепота на Шийла, че ще ни заловят.
— Добре. Да обсъдим всичко. Знаехме, че има такава възможност. Просто трябва да решим какво ще правим от тук нататък. — Изненадах се от спокойствието си въпреки паниката, която изригна в мен.
— Ребека. Открили са тяло там, където зарових Шийла, но не е тя! — избухна Пол. Избликът му ме накара да се отдръпна. Отново се почувствах като малко момиченце, чийто баща му крещи.
— Няма смисъл. Вероятно е станала грешка.
— В полицията не допускат такива грешки. Хайде, мисли. Оглупяла си от всички тези хапчета. — Обхваналата го енергия ме уплаши. Изглеждаше така, сякаш с удоволствие ще замахне и ще ме удари.
Заговорих така, сякаш той беше диво животно, и се опитах да го успокоя, доколкото беше възможно. Беше трудно, още повече че не можех да успокоя себе си.
— Откъде си сигурен?
— Освен това въпросното тяло не е било ударено по главата. Било е простреляно. — Кокалчетата му бяха побелели от силата, с която стискаше вестника. Лицето му бе разкривено от нещо много тъмно.
Опитах се да се отдръпна от него, без да събудя подозренията му.
— Чие е тялото, Пол?
С драматичен жест той постави броя на „Индипендънт Прес“ на леглото. Снимката на Саша се мъдреше в ярки цветове в горната част.
Вестникът и ликът на Саша сякаш заеха цялата стая. Саша. Застреляна. Какво, мама му стара, беше направил Пол? Саша беше мъртва. Скапаната Саша беше мъртва. Мислите ми плъзнаха във всички посоки и усетих как ми се вие свят. Прилоша ми, почувствах облекчение. Никога повече нямаше да се налага да я виждам отново или да се чувствам незначителна в сянката ѝ. Нямаше начин да потисна тази ужасна част от мен, която надигаше глава. Радвах се, че е мъртва. Отпуснах глава назад, на таблата на леглото. Пол почти не гледаше какво правя. Запитах се дали ще забележи, ако се извиня и отида в банята, за да шмъркам адерал.
— Тялото е на Саша. Случило се е по същото време като Шийла. — Вдигна очи към мен и забелязах изписалия се по лицето му страх. — Мила, не се връзва. Аз лично зарових Шийла на това място. Как, мамка му, се е озовала там Саша? — Той сякаш молеше. Само че нещо в мен нашепваше, че преиграва.