Преглътнах с усилие. Устата ми беше като пустиня от хапчетата, а болката разкъсваше гърлото ми. Отпуснах се още повече и затворих очи. В кошмарите ми Шийла непрекъснато повтаряше, че Пол бил направил лоши неща. Да повярвам на мъртва жена от сънищата ми се струваше по-сигурно, отколкото на казаното или стореното от Пол през последния месец.
Седяхме на леглото и се наблюдавахме внимателно, изпитателно. Чертите му оформяха цялостния му облик, но нещо съществено липсваше. Той изглеждаше различен, макар да не можех да посоча нищо специфично. Просто различен. Като човек, способен да извърши убийство. Той разбра погрешно погледа ми, насочен към лицето му, реши, че е загриженост, и пое с нетърпение ръцете ми в своите. Едва се сдържах да не се отдръпна.
Бавните колела във фронталния ми лоб описаха няколко завъртания, преди да задам горещия въпрос, който напираше да излезе. Внимавах много думите ми да не прозвучат обвинително, страхувах се от онова, на което беше способен.
— Пол, ако са изровили трупа на Саша, къде, по дяволите, е тялото на Шийла?
38.
Шийла
Най-хубавото, когато си мъртъв, е, че никой не те подозира, щом започнат да изникват трупове.
Нощта в спалнята на Пол и Ребека не беше първият път, когато умрях.
Бях на пет, когато мама ме откри на пода в кухнята, настанила се до отворена бутилка инсектицид. Както обикновено, на границата на истерия, тя се предаде на паническата атака, вместо да повика помощ. Лежах до нея, отпуснала малката си ръка на рамото ѝ, знаех, че нещо голямо се е объркало, ала не бях сигурна какво да правя.
Не бях погълнала никаква отрова и си бях съвсем добре, докато тя не се разпадна пред очите ми. Поемах стреса ѝ, тялото ми се напрягаше с всяка накъсана глътка въздух, която тя поемаше, и накрая се парализирах. Колкото и да се опитвах да помръдна ръце и крака, за да ѝ помогна, не успявах, защото крайниците ми се бяха превърнали в дърво. Бяхме една до друга, застинали в общата ни паника. Няколко минути или часа по-късно татко се прибра у дома и позвъни на 911.
Когато парамедиците пристигнаха, аз бях напълно вдървена, а пулсът ми беше толкова бавен, че бяха нужни двама, за да го напипат. Татко реши, че съм почти мъртва от отровата и че всичко е станало по вина на мама. Майчинството беше твърде тежко за крехкото ѝ емоционално състояние, още повече че несъмнено не получаваше помощ от съпруга си, който избягваше да си бъде вкъщи, а когато все пак се прибираше, беше истински тиранин.
Началото на непознатото ми нервно състояние в съчетание с инжекция атропин в линейката, за да противодейства на инсектицида, забави и без това слабите удари на сърцето ми до почти неуловими. Лекарят в спешното — караше единайсети час от първата си смяна — ме обяви за мъртва при пристигането. Не знам как този стоик татко е реагирал на новината. Питала съм се дали не е бил малко облекчен. Дори на моята крехка възраст усещах, че не ме харесва. Мама беше на силни успокоителни в друго крило на болницата.
Събудих се под чаршаф, без да имам представа къде се намирам. Виждах сенки от светлина и мрак да кръжат над мен. Звукът на колела, които скърцаха по пода, раздвижи чувство на ужас и усещането, че нещо не е наред. Размърдах се, зашавах с пръстите на ръцете и краката си и изпитах облекчение, че мога да се движа, но скоро след това започнах да се мятам и пищя под чаршафа. Интересно дали санитарят, който ме е изкарвал от спешното, някога се е възстановил, след като петгодишното момиченце се е съживило на път към моргата.
Повикаха специалисти. Лекар изследовател от университета консултира моя случай и не скри вълнението си, тъй като подобно нещо се случвало рядко. След като съм видяла състоянието на мама, съм изпаднала в състояние, наречено каталепсия, име, което се бе сторило въображаемо на едно дете. Когато имат пристъп, страдащите се вдървяват, пулсът и дишането им стават почни недоловими. Освен това усещането за болка отслабва, нещо, което бе допринесло за оцеляването ми онази нощ у Пол и Ребека. А студеното време също ми бе помогнало, но до това ще стигна по-късно.
Когато татко се появи, той преживя толкова различни чувства, че у него не остана много живот. Не изглеждаше трогнат, по-скоро имах чувството, че възкресяването ми му е причинило неудобство. Той остана колкото да прибере мама от болницата и да откара и двете ни у дома. Беше оставил двигателя на автомобила включен и не се обърна назад, когато потегли същия ден. Ще ми се да можех да кажа, че след това нещата се оправиха. Не стана така.