Бях изоставяна от мъже три пъти и умирах два пъти. Онова, което ме убива, само ме прави по-силна.
39.
Уолкот
— Да не би през всичкото това време да сме ловили риба в грешното езеро? — Докато се вливах в магистралата, погледнах към Силвестри за уверение, че не сме се отклонили прекалено много. Възможността ме разтърси.
— Изобщо не мога да ти кажа, мамка му — поклати глава той.
— Да вървим да проверим тази работа с мъртвата жена. Оттам трябва да започнем.
— Точно така — отвърна разсеяно партньорът ми.
Поради напредналия стадий на разлагане не успяхме да вземем чиста проба ДНК от тялото на Саша Андърс. В изоставения автомобил на Шийла Максуел не намерихме никакви следи, а теориите, които обмисляхме, бяха като плетеница. Имах чувството, че се лутам в мъгла. Вместо да откриваме отговори, колкото повече разследвахме, толкова по-малко смисъл имаше всичко.
— Можех да се закълна, че знам кой е заровен в онзи гроб. А не изровиха нея.
— И аз така — обади се партньорът ми. — Но също така предполагахме, че Саша Андърс е заминала някъде да харчи парите на съпруга си.
— Така се връзва. Това сега… просто не знам.
— Добре, да действаме. Трябва да помислим за Марк Андърс.
— Трябва. Мислиш ли, че парите са били по-голям проблем, отколкото предполагахме?
— Често е така. Напрежение в работата? Може би извънбрачна връзка?
— Възможно е. — Замислих се над възможността. — Той или тя?
— Хм. Възможно ли е да чука някоя от служителките си? Така нещата ще поемат в определена посока. Или пък тя си е намерила някого. Отегчена съпруга, която не получава никакво внимание у дома.
— Или и двамата са се забавлявали.
— Може. — Силвестри се замисли над идеята. — Добре, да се върнем малко назад. Има ли възможност Кембъл да е в кюпа?
— Бива го в тези неща. Просто мислехме, че е с различна жена.
— Така. Защо обаче не предположим, че този дръвник е оправял и двете? Изглежда тукашните жени, които точат лиги по Пол Кембъл, се оказват заровени в земята или просто изчезват.
Погледнах го замислено.
— Любовен триъгълник ли?
— Именно. Чакай… мамка му… ами ако Шийла Максуел е извършителката? Разбрала е за връзката на Кембъл и Саша Андърс и е превъртяла.
— Не се бях замислял над тази възможност.
— Тя има подозрително минало покрай съпруга си. Разбрала е, че Пол Кембъл е с друга жена, и е изперкала.
— Става. Само че нейният случай не прилича ли повече на изчезване? Изоставен автомобил, не използва кредитната си карта, не е плащала режийни.
— Освен ако не се е изнесла набързо от града.
— Добре. Може да е зарязала автомобила, за да инсценира изчезване. Да ни подведе.
— Освен ако Кембъл не е въртял нещо и с двете и нещата са излезли от контрол.
— Да. Та въпросът за един милион долара е дали Шийла Максуел се е изнесла от града, или трябва да търсим още един труп.
— Господи. Каква каша.
Замълчахме и двамата, всеки потъна в мислите си. Не ми се беше случвало някой да изтегли така килимчето на предположенията изпод краката ми по време на разследване и това ме безпокоеше повече, отколкото трябваше.
Когато най-сетне се обърнах към партньора си, останах изненадан от предпазливостта в тона си, имах чувството, че гласът ми звучи някъде отдалече.
— Все си мисля за едно.
— За какво?
— Когато разпитвахме Кембъл, ми се стори, че той не проявява никакъв интерес към Саша Андърс. Това ми се стори най-истинската част от целия разговор. Не предполагах, че има нещо общо с нея.
— Той е изпечен лъжец. Кой знае? Може да е патологичен случай. Мамка му, може да не е преживял Саша, както ни подведе да вярваме.
Докато прехвърлях тази мисъл, телефонът ми звънна. Започнах да го търся.
— Детектив Уолкот. — Гласът, който заговори, беше точно този, който се надавах да чуя. — Тъкмо щяхме да ви посетим. — Кимнах към партньора си и въздухът в автомобила сякаш стана по-лек. — Идваме веднага.
— Добре дошли в Хънтингт… Детективи, здравейте! — Джина се усети и огледа фоайето, за да се увери, че няма други хора.
— Добро утро, Джина. Нямаш представа колко се зарадвахме, когато ни звънна. — Приближихме до рецепцията и ѝ се усмихнахме топло.
От новата ни приятелка бликаше енергия.
— Момчета, току-що прочетох във вестника за тялото и трябваше да ви позвъня!
— Реших, че любимата ни хрътка е надушила нещо — отвърна Силвестри. — Какво можеш да ни кажеш?
— Та виждам аз заглавие и снимката на красива жена на първа страница и започвам да чета, но когато стигам до името, нещата вече не се връзват.