Отначало, след като дойдох в съзнание, се паникьосах, кръвното ми се вдигна. Успях обаче бързо да се успокоя. Когато изпитваш непоносимост към стабилизатори на настроенията, а изпаднеш в състояние, предизвикано от високо ниво на стрес, трябва да се научиш на различни методи за контрол, в противен случай ще прекараш живота си полувдървена от паника. Поех си дълбоко дъх, доколкото бе възможно, преброих до пет, след това издишах десет секунди. С всяко вдишване найлонът ме притискаше като корсет. С всяко издишване усещах как сърдечният ми ритъм се забавя с удар-два.
Все още бях твърде дезориентирана, за да навържа събитията от вечерта. Последното, което помнех ясно, беше решението да се кача на такси до къщата на Пол, след като изгълтах бутилка скъпо червено вино вместо неизядената вечеря по случай рождения ден. Сигурно съм била жалка гледка, както седях в любимия си ресторант, в който бях видяла Пол за пръв път, наконтена, а сълзите капеха в ризотото, което само бях опитала.
В онзи момент си казах, че да се изправя срещу него и да разкрия връзката ни пред съпругата му е единственото, което ми остава, ако искам да имаме някакъв шанс да заживеем заедно. Всяко съмнение, всяка разумна мисъл бе изместена от подсиления от мерлото адреналин, който пулсираше в кръвта ми, докато вкарвах откраднатия ключ в ключалката. Дъф се надигна, за да ме посрещне, и доволно близна познатата ми ръка, а това единствено потвърди, че мястото ми е тук. Поне това си казвах, докато вадех пистолета на Пол от чантата си и се качвах на втория етаж. Чувствах се могъща, докато го стисках. Нямах представа какво ще правя, когато вляза в спалнята им, но знаех със сигурност, че каквото и да стане, Пол повече няма да има възможност да ме пренебрегва.
На твърдия под започнах да се люлея от едната на другата страна, а след това по-енергично, за да разбера каква свобода на движение имам. Изглежда имаше доста разстояние от двете ми страни, което бе облекчение. Не бях напълно запечатана в затвора си, което беше много добре. Когато се изместих надясно, усетих плоския ръб, където найлонът свършваше. Освен това изпитвах пулсираща болка, която тръгваше от главата и се стрелваше към останалата част от тялото. Гърбът ми се чувстваше като счупен на твърдата плоска повърхност под мен. Макар да имах чувството, че е цимент, това беше по-добре от други алтернативи. Например току-що изкопана почва от всички страни.
По принцип бях много гъвкава, освен това бях доста силна за дребния си ръст. Тази нощ бях много благодарна за силовите упражнения, които правех почти всеки ден, макар да нямах представа, че така ще спася собствения си живот. Използвах мускулите в ръцете и задника си, за да се разклатя по-агресивно и успях да се изтласкам по корем надясно. Все още не виждах нищо, но усещах колко е неудобна новата ми поза, докато кръвта капеше от задната част на главата ми и се стичаше напред в експлозия от болка. Без ръце не можех да проверя колко е тежка раната, но я чувствах отвътре навън.
Стига да нямаше препятствия в тази посока, имах шанс, като се претъркалям няколко пъти, да се освободя. Нямаше как да знам дали не се преобръщам към смъртта. Можеше да се окаже, че съм дванайсет метра над земята в незавършена сграда, и без да искам, да падна от ръба. Извих, доколкото можах, врата си към отвора и зачаках очите ми да се приспособят към непрогледния мрак. Нищо не се промени, нищо не успях да различа. Чувството да си без толкова много сетива бе ужасяващо. Мирисът и звуците бяха под въпрос в тази ситуация. Щом тази мисъл отлетя, осъзнах, че не долавям звуци отвън. Така че, ако бях оставена в строеж високо над земята, най-малкото щях да чувам вятъра или може би океана, в зависимост от това къде ме беше изхвърлил Пол.
Инстинктивната воля да оцелея нахлу мощно. Каквито и мисли да ми минаваха през главата, какъвто и страх да изпитвах, че може да се претърколя, бяха заличени от страничните движения на тялото ми. Всяко завъртане ми причиняваше болка, но надеждата, която ме караше да се движа, ставаше по-силна с развиването на всеки пласт също като кожа на змия. Когато един-единствен пласт делеше слабото ми тяло от света, аз най-сетне успях да измъкна ръце навън и да разкъсам найлона.
Разплаках се от облекчение и самосъжаление заради мястото, на което се бях озовала. Заради онова, което ми бяха сторили. А облекчението даде воля на яростта. Използвах това чувство, за да продължа.
Щом се измъкнах от оковите, се изправих бавно. Взрив от ослепяваща болка донесе измамен момент на светлина, ала след това ме остави отново в нетрепващия мрак. Колкото и време да стоях в мрака, очите ми така и не успяха да се приспособят, за да различа нещо. Бях върху твърда повърхност, студен цимент, твърд и неподатлив под израненото ми тяло. Вдигнах ръце над главата си и там, където беше гладката коса, напипах цицина с размерите на портокал, която изкрещя, когато я докоснах. Спомних си като проблясък чука в ръката на Ребека. Не му бях обърнала внимание по-рано вечерта, но сега си го припомних. Бях благодарна, че ме е ударила на това място, а не някъде отзад на черепа.