Еуфорията, че съм се освободила, бе краткотрайна и бързо бе изместена от паника и болка. Знаех, че най-малкото съм със сътресение. Скалпът ми беше сух на пипане, не лепнеше, за да покаже, че ми тече кръв, което поне в момента ми се стори добре. Само че аз бях виждала достатъчно травми в националната футболна лига и знаех, че най-опасните не кървят отвън. Претърколих се настрани и свих крака като дете, за да пропъдя образа на кръв, която се вижда на скенер.
Докато се опипвах в мрака, за да преценя останалите си наранявания, останах изненадана, че чантата ми е все още прехвърлена през врата. Извадих телефона от малкото джобче и се окуражих, когато видях, че все още имам батерия. Наложи се да присвия очи заради яркия блясък на екранчето. Нямаше чертички за покритие. Виждах двойно, започваше да ми се гади, докато прокарвах фенера на телефона наоколо и видях, че се намирам в мазе, заобиколена от дървен материал и инструменти. Придърпах найлона около свитото си тяло, за да се стопля, и се преместих до стълбището, съвсем близо до мястото, на което седях.
След това започнах бавното, мъчително изкачване нагоре. Изкачването към ново начало.
41.
Пол
— Лъжат, Маду.
Зяпнах съпругата си, свита на чаршафите до мен. Часовникът на нощното шкафче показваше 4:42. Не бях спал, откакто си легнах.
Знаех, че Ребека е будна. Знаех, че челото ѝ се мръщи по определен начин, когато се опитва да заспи, но не успява. Това беше кратък момент, преди да отвори очи и да открие моите.
— Кой лъже, Пол?
— Онези скапани ченгета.
Тя се изтласка нагоре, за да се подпре на таблата, раменете ѝ бяха над възглавниците. Струваше ми се изтощена физически, но очите ѝ блестяха.
— Какви ги говориш?
— Миличка, буден съм цяла нощ, опитвах се да разбера какво става. Направо полудях. Само че прехвърлих всичко и все се връщам към единствения възможен отговор. Лъжат за самоличността.
Тя присви очи, докато преценяваше казаното от мен. Пое си дълбоко дъх, стисна очи, след това срещна погледа ми.
— Кажи ми какво мислиш?
— Тялото на Шийла беше в земята седмици, гнило е седмици.
— Искаш да кажеш тялото на Саша. — Под примирението в гласа ѝ долавям паника.
— Не, мила. Говоря за Шийла.
— Но ти сам каза, че в полицията не допускат подобни грешки.
— Знам. Само че това не е грешка. Просто ме изслушай, моля те.
Тя въздъхна.
— Добре.
— Освен ако и двамата не сме мръднали, Шийла беше в спалнята ни онази нощ, нали?
Тя изви очи настрани, след това ме погледна. Изпусна кратък, нервен смях.
— Можех да се закълна, че е тя.
— Така. Онази нощ излязох оттук и лично скрих тялото.
Ребека скочи.
— Чакай. Скрил ли си тялото?
— Земята беше замръзнала, когато се опитах да я заровя. Трябваше да скрия тялото и да почакам времето да се позатопли, преди да я заровя.
Съпругата ми превключи на пълна паника.
— Пол, оставил си скапаното ѝ тяло незакопано за…
— Маду, нямах…
— Хич не ми пробутвай това „Маду“! Оставил си тялото на жена, която ние… О, господи. — Тя се приведе напред и избълва сухи хлипове.
Стиснах раменете ѝ и я изтеглих назад.
— Ребека, погледни ме. — Тя ме погледна предизвикателно, очите ѝ прогаряха дупка в моите. — Милинка, дишай. — Пое си дълбоко дъх. След това още веднъж. — Добре ли си? — Тя присви очи, след това кимна. — Добре, слушай ме. Бях много внимателен. Сложих я на място, където никой не можеше да я открие, след това се върнах веднага щом можах, и я закопах. — Долових тона си и осъзнах, че ѝ говоря така, сякаш е малко дете.
Ребека присви отново очи, но този път заговори по-спокойно:
— Пол, щях да се чувствам по-добре, ако тя беше все още закопана.
Мой ред бе да се почувствам като тъпо хлапе, но си наложих да се стегна.
— Знам. Но тук сме недосегаеми. — Тя ме погледна, предизвикваше ме да обясня последното изречение. Отчаяно се надявах да успея. — Тялото е гнило в земята толкова дълго, че не са могли да определят кого са изровили, така че, след като не могат да я идентифицират, са осъзнали, че са попаднали в задънена улица. Имат две липсващи жени, по новините вдигнаха голям шум, така че трябва да изглежда така, сякаш са разрешили случая. Сигурно са преценили, че имат по-убедителен мотив и по-слабо алиби при Марк, затова са се спуснали в неговата посока.