Ребека извърна поглед и видях как се опитва да осмисли нещата. Тялото ѝ се отпусна.
— Добре.
— Помисли. Когато ченгетата говориха с нас, и двамата описахме разбития брак на Марк и Саша, с парични проблеми и разни такива. Те ни задаваха въпроси, копаха надълбоко. Когато ме викнаха на разпит, споменаха, че Шийла е била самотница, която малцина са забелязвали. Жена без корени, с подозрително минало, която може просто да се е вдигнала и да е напуснала града.
Съпругата ми се обърна към мен. Слушаше внимателно.
— Да, добре.
— Сама виждаш, двамата с теб знаем, че аз погребах една жена, но от полицията са изровили друга. Защото историята на Саша е много по-достоверна и убедителна. Има пари, мотив, престъпник. Нали така, мила. Покрай всички истории в новините за злоупотреба с лекарства и рецепти, наркомански престъпления, кого другиго да заковат? Най-добре им се връзва големият фармацевт. Помисли как ще раздухат тази история вестниците.
Ребека ме погледна и аз се върнах към онова утро в леглото точно преди кретените детективи да се появят. Тогава беше последният миг, в който се чувствахме в безопасност. Сега очите ѝ ми казаха, че отново вярва, че ще ни се размине. Стисна главата ми, целуна ме силно и се завъртя. Раменете ѝ се отпуснаха и реших, че този път сигурно ще заспи.
Докато лежах в леглото, ме завладя огромно облекчение и съжалих, че не мога да споделя тази част от живота си с Дейна. Бях се разкрил напълно пред нея, бях останал гол и уязвим и ми се струваше жалко, че трябва да скрия този аспект от живота си. Но разбира се, така трябваше да бъде, и заради двама ни.
Превъртях се по гръб и затворих очи. Образът на къщата в Колд Спринг Харбър изникна пред мен. Видях как строежът придобива форма, а крайният продукт изглеждаше точно както си го бях представял. Изникнаха подробности. Видях два чифта пантофи на черешовия под пред камината. Усетих острия есенен вятър да влиза през прозорците и да издува пердетата. Усетих мирис на мушкато. Съвършенство. Скоро щеше да бъде наша.
42.
Ребека
Фактът, че Марк бе престанал да излиза от къщата, представляваше огромен проблем и аз нямаше как да вляза, за да взема онова, от което имах нужда. След като минавах покрай къщата му всеки ден в продължение на седмица и виждах, че колата му не е била местена, започнах да изпадам в отчаяние. Накрая реших да пробвам различен подход и да го посетя, за да изкажа съболезнованията си.
Той изглеждаше като смъртта, когато отвори вратата.
— Ребека? — Името ми излезе от отпуснатата му уста отчасти като въпрос, отчасти като молба. Видях, че е в ужасна форма. Дъхът му миришеше на алкохол. Брадата му беше пораснала, а сянката на лошите новини се бе загнездила в очите му.
— Здравей, Марк. Как си? — Постарах се да не преигравам със загрижеността. Почувствах се неловко, слаба, както бях застанала на вратата, а кошницата, с която исках да поднеса съболезнованията си, натежаваше все повече в ръката ми. Съжалих, че съм предпочела много по-тежките вино и бърбън пред плодовете и цветята.
— Ела… — Той не довърши мисълта си, врътна се навътре и остави вратата открехната, а хавлиеният колан на разръфания халат се повлече зад него, когато хлътна някъде в тъмната къща. Също като него, халатът беше видял по-добри дни. Тази работа май щеше да се окаже по-лесна, отколкото си мислех.
Открай време се питах как изглежда отвътре огромната къща от колониалния период. Очевидно поканите ми за ежегодното парти около басейна, което Саша организираше, се губеха някъде по пощата през годините, а дори когато започнахме да общуваме във фитнеса, тя не споменаваше и дума за събитието.
Грандиозното фоайе толкова отиваше на несметното богатство на Марк и Саша, че потиснах ахването си и желанието да направя снимка. Мраморният под, високите шест метра тавани и двойното стълбище със златни акценти приличаше повече на фоайето на опера, отколкото на дом. Поставих кошницата до тъжен букет изсъхнали цветя и пликове с доставка от различни ресторанти, които със сигурност бяха съдържали топла храна, сега вече развалена.
Пристъпих напред след Марк, водена от гласовете, които се носеха от телевизора. Той ме стрелна с поглед, когато влязох в хола, който бе приблизително с размерите на цялата ни къща. Седеше в единия край на канапе с формата на подкова, на което спокойно можеха да се поберат двайсет човека. Разклащаше чаша, пълна с лед, и направи жест, който можех да приема и като покана, и като молба. Взех чашата и налях щедро количество малцово „Лагавулин“ от количката с напитки до него. Не си налях, защото бях наясно, че бистрият ум е по-важен от това да си пийна, колкото и да ми се искаше. Бяха минали три часа от последното хапче и действието му бързо отслабваше. Седнах на канапето до Марк със смесени мотиви, но намалелите ми запаси взеха решението вместо мен.