Трябваше ми секунда, за да се сетя, че говори за плоскоекранния телевизор.
— Семейството ѝ почти не ми говори. А всички в службата мълчат като риби. Получих купища цветя и лазаня, но нито един не благоволи да дойде лично. Та в отговор на въпроса ти, като изключим икономката и двамата скапани детективи, които разследват убийството на Саша, ти си единствената, която дойде да ме види. Странно.
Леденият му тон ме притесни. Марк никога не е бил топъл, сърдечен човек, но закачливостта и шеговитостта, които удържаха сарказма му и не позволяваха да се превърне в гадно отношение, ги нямаше.
— Марк… много съжалявам. Трябваше да дойда по-рано. Или поне да се обадя.
— Ти си от последните хора, които очаквах да видя. Не че те виня. Аз те изритах, по-точно, накарах те да напуснеш. Мислех, че ме мразиш. Честно да ти кажа, Ребека, пет пари не давах дали някога ще те видя отново. Ти винаги си създавала повече проблеми, вместо да носиш печалба. Странното е, че можеш да ми дадеш онова, от което се нуждая най-много.
Наострих уши при тези думи, но не ми се стори, че онова, от което имаше нужда, щеше да бъде толкова открито казано, колкото ми се искаше. Погледнах го очаквателно.
— Ченгетата мислят, че Саша е била убита в четвъртък, на петнайсети март. Още не са го съобщили официално, но са почти сигурни за датата. Въпросната нощ бях сам. Ако беше няколко нощи по-рано или по-късно, щях да имам някакво алиби, което нямаше да ми спечели наградата за съпруг на годината, но поне щеше да осигури една или две компаньонки, благодарение на които нямаше да се окажа сам у дома, без да знам, че някой е отвлякъл жена ми между часа по спининг и щастливия час в заведенията и я е застрелял. Прегледах есемесите си от онази вечер, за да съм сигурен, и се оказа, че същата вечер си ме търсила за благинки. Обзалагам се, че си била сама и в квартала. Не отговорих на есемеса ти, защото си организирах соло парти и не се чувствах нито щедър, нито благороден, нито пък се нуждаех от компания.
Опитах се да преценя как ще се развият нещата след това, което той се канеше да поиска. Отчаяното желание да взема нещо никак не помагаше. Изби ме студена пот и усетих как киселини се надигнаха от стомаха и опариха гърлото ми. Видях, че Марк наблюдава треперещите ми ръце. Стиснах ги, за да скрия реакцията си.
— Марк, може ли да използвам тоалетната? Не се чувствам добре.
— Внимавай, Ребека. Навикът ти започва да личи. — Самодоволна, напрегната усмивка плъзна по устните му. Той посочи вратата в обратната посока на онази, от която бях влязла, и продължи да пие и да гледа новините, без да трепне.
Тръгнах към банята и едва успях да стигна до вратата, а после повърнах в бидето, което беше по-близо до вратата, отколкото тоалетната чиния срещу нея. Стегнах се и изплакнах уста с „Листерин“, който намерих под мивката, пуснах водата да шурти, за да преровя шкафа с лекарствата, както планирах, откакто тази сутрин открих, че запасите ми са изчерпани.
Нямаше нищо по-силно от адвил, затворих шкафа разочарована и отново започна да ми се гади. Поех си дълбоко дъх, пригладих блузата и отложих онова, което знаех, че трябва да приема.
Марк беше застанал в коридора на сантиметри от мен, когато отключих и отворих вратата на банята. В ръка държеше познато оранжево шишенце, което разклати, за да чуя как съдържанието му подрънква. Устата ми се напълни със слюнка и сърцето ми заби по-бързо.
— Това ли търсиш? — Той ме погледна надменно, както беше в мърлявата си пижама, потник отдолу и халат.
Ръката ми се протегна още преди да помисля.
— Не бързай толкова, миличка. — Той пое дланта ми в своята, но съвсем не беше внимателен.
— Добре, Марк.
— Добре, Марк, какво?
— Добре, ще бъда твоето алиби. Ще кажа на детективите, че е трябвало да работим до късно. Ще им кажа, че съм била у вас, за да прегледаме маркетингова презентация, и сме пили толкова много, че се е наложило да спя на канапето у вас. Сигурна съм, че онази вечер Пол е бил до късно на работа. Ще измисля какво да му кажа, ако се наложи. — Докато изричах всичко това, не успях да си спомня дали е бил у дома или не, но се помолих да го е нямало. — Ще им покажа есемеса, който съм ти изпратила, за да попитам дали си у вас. — Не се налагаше да преглеждам есемесите си, за да знам, че въпросната вечер съм го търсила.
Марк не откъсваше очи от мен, докато отваряше шишенцето и изсипваше пет хидрокодона в ръката ми. Бяха добри, от 750 мг. Преди да възразя, че хапчетата в дланта ми не са достатъчно добра компенсация за фалшивото алиби, той постави показалеца на свободната си ръка върху устните ми.