— Чудесно. — Ребека пристъпи към душа, когато друга жена излезе. Хавлиената ѝ кърпа увисна, преди да влезе в кабинката, и разкри малки гърди и болезнено слаба фигура. Когато се наведе, за да нагласи температурата на водата, се постарах да не зяпам нежната татуировка на гълъб на бедрото ѝ. Не предполагах, че е от хората, които си правят татуировки.
Разговорът се въртя в главата ми през целия ден, чак до вечерта. Не можех да обясня защо се интересувам от мъж, когото не бях виждала. Но така или иначе, любопитството ми се беше събудило. Мина около седмица и най-сетне срещата и интересът ми към Пол бяха изместени от други мисли. Почти го бях забравила. Докато вселената не ми изпрати знак и той не се изправи пред мен.
И така, в деня на трийсет и петата си годишнина изкатерих стълбището, което ме водеше в неизвестното, и останах там горе много часове след края на рождения ми ден. Най-накрая успях да се опомня дотолкова, та да видя, че седя на просторна бетонна площадка. Трябваше да надникна надолу, за да разбера, че съм била хвърлена в мазе под основата на къща, без да има къща. Имотът беше заобиколен от гъста гора. Докато очите ми се приспособяваха, огледах просторното място и си представих размерите на къщата, която един ден щеше да се издига тук. Легнах върху студения цимент и се загледах в кълбата облаци, които скриваха кръглата луна и се отдръпваха. Не бързах за нищо, освен да помисля над събитията тази вечер. Не останах изненадана, животът ми и преди беше вземал необичайни обрати, но не можех да разбера как да разбирам сегашната ситуация.
Макар батерията на телефона ми да беше почти изтощена, успях да използвам джипиеса и да разбера, че се намирам на трийсет и четири километра от дома. Лутах се между желанието да позвъня на 911 или на Пол. Все още не можех да приема неговата роля във всичко това. Не той ме удари по главата. Той спеше блажено и нямаше представа какво става в собствената му спалня. Представих си го как се буди, как вижда проснатото ми на земята тяло. Не можеше да сдържи шока, беше съкрушен какво ми е сторила онази мръсница жена му. Дали беше плакал? Дали беше блъскал с юмруци по пода?
Докато се взирах в съзвездията над мен, безмълвно се молех за знак. Логиката ми казваше, че Пол е този, който ме е донесъл тук. Но не му се сърдех. На моменти си спомнях как идвах в съзнание, здраво омотана, дезориентирана и вдървена, но чувах ръмженето на двигател, недоволното пъшкане на Пол при всеки шум, глухото тупване на нещо тежко, което падаше отново и отново.
Стигнах до заключението, че не е имал друг избор, освен да се отърве от тялото, защото тя го е накарала да действа така. Може би не е успял да ме закопае, защото земята беше замръзнала, но е могъл да ме хвърли в океана. Не беше готов да се отърве от мен, както аз не бях готова да се отърва от него. Беше си променил мнението и ме беше оставил на безопасно място. Не можех да му простя напълно, задето ме беше хвърлил в тъмното мазе. Доколкото той знаеше, аз не можех да бъда спасена. Обмислях всички възможности въпреки болезненото пулсиране в главата.
Беше ми предоставена възможност, за която повечето хора могат единствено да мечтаят. Все едно бях призрак в света на живите. Можех да се движа сред всички, без никой да ме види. Можех да ги наблюдавам. Можех да видя как оцелява човекът, за когото знаех, че ме обича от все сърце, след като мен вече ме няма. Щеше ли да се разпадне? Щеше ли бракът му да гръмне под тежестта на чувството за вина покрай смъртта ми? Можех да преценя колко много е държал на мен по това колко страда. Щях да наблюдавам нея и да измисля най-добрия начин да съсипя живота ѝ, както тя съсипа моя. Освен това щях да се позабавлявам, докато ги наблюдавам как страдат.
Щях да се върна, когато той има най-голяма нужда.
Имах много за вършене. Но преди всичко Пол щеше да се върне за тялото ми, а аз трябваше направя така, че когато той дойде, мястото ми тук да е заето от някого.
44.
Силвестри
Рецепционистката ни погледна недоумяващо.
— Ами Ребека Кембъл не е с нас от доста време.
— Така ли? — Уолкот се стараеше да не издава изненадата си. — Бихте ли ми казали причината за напускането ѝ?
Бяхме застанали във фоайето на „Лонария Фармасютикълс“ и не успяхме да намерим нито един от двамата, които ни интересуваха. След като ни казаха, че Марк Андърс нямало да се връща този ден, решихме да се срещнем с Ребека, да видим дали тя не може да ни помогне. Очевидно и тя ни беше спестила истината.