— Мътните да ме вземат — подхвърли Уолкот. — Не очаквах подобно нещо. — Той отново забарабани с палци, след това спря и ме погледна. — Да променим плана, след като вече видяхме Ребека Кембъл. Нямам търпение да разбера какво прави една жена без работа в свободното си време.
Зачаках Кембъл да запали двигателя, преди да запаля този на нашата кола, но тя седя в джипа дълго и изглежда гледаше в пода. На няколко пъти поклати глава, след това я вдигна нагоре.
— Горката — подхвърли партньорът ми. — Изглежда носи тежък товар.
— Така изглежда.
— Ще ти помогне да поговориш с някого, Ребека. А ние сме тук, за да помогнем.
— Можем да ти помогнем, като поемем товара от раменете ти — обадих се аз, приковал очи във фигурата зад волана. — Това ни е работата.
— Трябвало е да станеш свещеник, Силвестри.
— Трябвало е.
Ребека се наведе към съседната седалка, след това се изправи. Вдигна ръка към ухото си. В този момент екранчето на Уолкот светна. Погледна го, после вдигна очи към мен.
— Говорим за вълка…
45.
Ребека
— Госпожо Кембъл. Колко хубаво, че най-сетне дойдохте при нас. — Уолкот притегли метален стол за мен и замахна с ръка. Плъзнах поглед към металната тръба в средата на масата. Светлината в стаята беше ужасна. Бях си сложила щедро грим, за да прикрия пораженията от безсънието, но не бях взела под внимание флуоресцентната светлина.
— Извинете ни, че тук няма никакъв уют. Имахме намерение да пооправим — заговори Силвестри.
— Моля ви, наричайте ме Ребека. Като ми казвате госпожа Кембъл, се чувствам стара. — Засмях се. Силвестри беше на няколко крачки от масата. Май не бързаше да седне. Погледът ми се задържа на белезниците на колана му.
— Не се тревожете, днес няма да добавим гривни към тоалета ви — пошегува се Уолкот и се настани. Засмях се отново, този път прекалено високо.
Усещах как потта се стича по гърба ми и бях доволна, че си облякох тъмна риза. Не биваше да забравям, че съм тук, защото аз реших така.
— Щастливо стечение на обстоятелствата ни събра днес тук, нали? Вие ни звъннахте почти в същото време, когато ние се канехме да ви потърсим. — Силвестри се държеше непринудено, сякаш беше на коктейл.
— Значи така е било писано. — Реших да се включа в тяхната игра.
Уолкот се усмихна топло.
— Възникнаха някои въпроси след последния ни разговор. — Той замълча за кратко. — Както вероятно знаете, Саша Андърс е мъртва.
— Да. Това е ужасно. — Започнах да кърша ръце. — Знаете ли вече какво ѝ се е случило?
— Тъкмо това се опитваме да разберем. Знаем, че е била убита, но се боя, че не мога да кажа нищо повече в момента.
— Да, разбира се, ясно. Просто не мога да повярвам, че е мъртва. — Поставих ръце на масата. — Сигурни ли сте, че е тя? — Дори да решиха, че въпросът ми е странен, те продължиха.
— Напълно.
— Имате ли заподозрени? — И двамата, изглежда, се развеселиха от дързостта ми.
— Има няколко души, към които проявяваме интерес — отвърна Уолкот. — Все още елиминираме заподозрени. Не става толкова бързо, колкото го показват по телевизията.
— Винаги е съпругът, нали? — Шегата ми не предизвика смях и аз веднага съжалих.
— Да, за съжаление, често е така. Или съпругът, или гаджето. — Уолкот ме погледна внимателно.
— Ребека, защо не ни кажете на какво дължим честта да ни посетите днес. — Силвестри не беше свикнал да усуква.
Поех си дълбоко дъх за повече достоверност.
— Исках да ви кажа, че аз бях с Марк в нощта, когато Саша е изчезнала.
Силвестри и Уолкот извиха едновременно вежди.
— Били сте с господин Андърс ли?
— Точно така.
— И как точно разбрахте коя е датата, на която е изчезнала? Не помня тази информация да е съобщена на репортерите — засече ме Уолкот.
— От Марк.
— Значи наскоро сте се виждали. Разкажете ни. — Химикалката на Уолкот висеше над малкия бележник, който той извади от джоба на ризата си.
— Да. Все пак работим заедно. — Уолкот погледна Силвестри. Слепоочията ми започнаха да пулсират. Размърдах се.
— Ребека, струвате ми се малко притеснена. Наред ли е всичко? Няма от какво да се притеснявате. — Уолкот се правеше на бойскаут, докато Силвестри никак не се трогна от обзелото ме безпокойство. Сега вече ме гледаше право в очите. Постарах се да се стегна и да задържа погледа му.
— Добре съм. Просто съм нервна. Това е лудост, ужасно е. Говорих с Марк вчера, защото не беше в офиса, и той ми каза датата, на която Саша е изчезнала. Обадих се веднага след като се сетих, че тази вечер бяхме заедно.