Силвестри най-сетне седна. Започна да барабани с пръсти по масата и ме накара да се питам дали двамата не общуват с някакъв код.
— Ребека, когато казвате, че сте били с Марк въпросната вечер, може ли да сте по-точна?
— Работихме. Ходих у тях след работа, защото трябваше да довърша с него една презентация. Проверих дали е в офиса след тренировката ми и той каза, че вече се е прибрал, така че да мина.
— Да уточним времето — подтикна ме Уолкот.
— Беше след тренировката по спининг в шест следобед.
Силвестри се намеси.
— Саша беше ли на тази тренировка?
— Да. — Бях почти сигурна, че те вече знаеха отговора. Уолкот си записа нещо. Силвестри кимна, за да продължа.
— Значи е било към седем и трийсет, когато пуснах есемес на Марк, а след това отидох у тях. — Извадих телефона и готовия есемес, за да им го покажа.
— Марк не ви е пуснал отговор да отидете, вие само питате дали си е у дома — уточни Силвестри.
— Вече бях в квартала и си позволих да се отбия малко след като пуснах есемеса. — Очаквах да ми зададат този въпрос.
— Ясно. Продължавайте — кимна той.
— Работихме докъм полунощ, пийнахме малко повече, затова останах да поспя няколко часа на канапето у Марк и се прибрах у дома около пет сутринта.
Уолкот прочете есемеса и пак си записа нещо, преди да подаде телефона на Силвестри, който дори не го погледна, но го постави пред себе си, вместо да ми го върне.
— А знаехте ли къде беше Саша през това време?
Стараех се да не позволя на факта, че незаключеният ми телефон е пред Силвестри, да ме разсейва.
— След тренировка Саша винаги ходеше в щастливия час в „Льо Вен“ заедно с приятелките си. Затова реших, че е там.
Уолкот си записа още нещо.
— Чухте ли я да казва, че същата вечер ще ходи там? Марк ли ви каза?
— Не, не съм питала.
— Нито един от двамата ли не се разтревожи, че като се прибере, няма да ѝ стане приятно да завари привлекателна колежка на съпруга си заспала на канапето у тях?
— Работехме в къщата за гости. Не мисля, че тя ходи там. А аз си мислех, че тя се е прибрала по някое време, след като съм заспала.
— Господин Андърс с вас ли беше през всичкото време?
— Да.
— Не е ли излизал от къщата за гости? — Поклатих глава. — Ами докато сте спяла?
— Определено не.
— Откъде сте сигурна?
Усмихнах се засрамено и се поколебах.
— И двамата спахме на канапето. Аз спя леко. Щях да усетя, ако е станал.
Уолкот и Силвестри се спогледаха, след това се обърнаха отново към мен. Не можах да разбера дали се опитват да ме преценят.
— Забелязахте ли дали автомобилът на Саша беше на алеята? — Въпросът на Силвестри беше подвеждащ.
— Не съм се сетила да погледна.
— А съпругът ви къде е мислил, че сте въпросната вечер?
— Той също имаше работа до късно, не съм му казвала, че ще закъснея, защото остана у съдружника си. Имали тежка вечеря с клиенти и не искал да шофира в такова състояние. Понякога се случва.
— Имате си доверие, нали? — В тона на Силвестри нямаше сарказъм.
— Да, така е. — Хващаше ме клаустрофобия в стаята без прозорци. Разстоянието между стената и стола ми сякаш се стесни. Масата между нас ми се струваше огромна и ми се прииска да я оттласна от себе си, за да не се чувствам чак толкова притисната, но краката ѝ бяха захванати за пода. — Може ли да отворите вратата?
— Стана малко задушно, нали? — Уолкот мина зад мен и открехна вратата. — Извинете. Не искахме да ни прекъсват. Ако бяхме в общото помещение, щеше да е все едно се опитваме да водим цивилизован разговор по време на храненето в зоопарка.
Силвестри прихна.
— Аз лично нямам нищо против пространства без стени. Странно, че хората напоследък се оплакват, че повечето строителни фирми предлагат многообемни пространства. Техниците са го направили добре, но пък ние сме тук непрекъснато.
Уолкот закима в знак на съгласие.
— Това е добър начин да опознаеш хората по-интимно. Не е ли така, Ребека? — Усетих, че ми подават стръв, но не знаех каква риба се надяват да уловят.
— Не е ли сегашният ви офис многообемно пространство? — приведе се леко напред Силвестри.
— Да. Оградени работни места. Освен за шефовете, те си имат офиси.
— Значи Марк Андърс си има самостоятелен офис, нали?
— Точно така.
Те подеха разговора отново.
— За да съм сигурен, че съм схванал правилно йерархията, той ви е шеф, нали? — Погледнах Уолкот. Той беше красив по един момчешки начин. Тайно стрелнах с поглед лявата му ръка и видях матирана от времето халка. Приличаше на мъж, който се отдава само на една жена, но моята преценка едва ли е добра.