Шийла живееше на няколко пресечки от нас и често разхождаше кучето си по същото време, когато ние с Дъф излизахме да се поразтъпчем. Носеше пепеляворусата си коса на небрежна опашка и винаги изглеждаше спретната, без да личи да е положила усилия. Беше по-млада от мен и излъчваше енергия, която ме привличаше. Разбрах какъв ѝ е графикът и след няколко дни на любезно помахване се спрях да поговорим.
— Добро утро.
— Здрасти. Кое е това голямо момче?
— Казва се Дъф.
Тя се наведе да го погали и откри дантеления ръб на сутиена си под ризата.
— Здрасти, Дъф. Ти си добро момче, нали? А кое е другото голямо момче? — И тя ме погледна палаво с морскосините си очи.
— Пол. Дъф е по-умният от двамата. Аз съм голямото тъпо животно. — Положих всички усилия да отвърна подобаващо на погледа ѝ.
Тя се засмя, а гланцът ѝ за устни заблестя на светлината.
— Е, поне не лежиш по цял ден на дивана. Не е малко, Пол. — Тя задържа погледа ми, после протегна ръка.
— Шийла. А това е Моли.
Имаше топло и твърдо ръкостискане. Кучетата вече се бяха подушили и когато се наведох да погаля черния лабрадор, забелязах, че Шийла прикри брачната си халка с дясната ръка. В този момент почувствах нещо.
Правехме го в нейната къща, докато съпругът ѝ беше извън града, а кучетата тичаха из двора. Правехме неща, които с Ребека не бяхме правили от векове, с разгорещеност и интимност, която не бях изпитвал много отдавна. Шийла ме гледаше, докосваше и ме караше да се чувствам така, както някога се чувствах с жена ми. Оставих се да бъда заблуден, че означава за мен повече, отколкото беше в действителност. Вярвах го за известно време.
3.
Ребека
Преди
Никога не съм си поставяла за цел да спя с женен мъж.
Запознах се с Пол в една къща за оглед в Удсток едва година след като завърших колежа. Нямах никаква финансова възможност да купувам къща, но обичах да прекарвам почивните си дни, проучвайки колонките с имоти за продан в градчетата, до които лесно можех да стигна с влак, но които бяха достатъчно отдалечени, за да попадна поне за малко в един друг живот. Когато се разхождах по селски път под короните на дърветата или гледах приливите и отливите на океанските вълни на брега, си представях какъв можеше да е животът ми: спокоен, сигурен и щастлив. Дни, изпълнени със семейни пикници и каране на колело; строене на пясъчни замъци на плажа; къща, покрита със сняг и коледни лампички. Всички запаметени образи на живот, какъвто нямах, но исках. Бях се уморила да го чакам.
Разхождах се из един от големите имоти и слушах брокера да изброява удобствата на великолепната къща в алпийски стил, когато той се появи от задния край на двора. Мина през тревата с такава наперена походка, от която главата ми се замая. Беше най-красивият мъж, когото бях виждала на живо. Имаше гъста кестенява коса, без признаци за каквото и да е оредяване, а топлата му усмивка разкриваше леко разстояние между предните зъби — за мен това беше не по-малко секси от хубавото тяло, каквото той също притежаваше.
Изненадващо се насочи към мен и ме хвана за ръката, а раздразненият брокер млъкна по средата на изречението. Тялото ми се наелектризира, когато Пол пъхна ръката ми под сгъвката на лакътя си.
— Имахте вид на човек, който се нуждае от спасяване.
— Повече, отколкото предполагате.
— Приятно ми е да помогна.
Очаквах, че ще ме пусне, но когато не го направи, се хванах за него още по-здраво, предявявайки правото си на собственост. Никога досега докосването на непознат не ми се беше струвало толкова наелектризиращо. Сърцето ми биеше силно и имах чувството, че той го усеща през кожата и тъканта на дрехите ни. Изчаках да ме заговори отново. Опасявах се, че ще кажа нещо неподходящо, и се изненадах от способността на този непознат да извади наяве стеснителност, за която не бях подозирала.
— Е, какво мислите? Влюбихте ли се?
Задавих се и започнах да кашлям и да се смея. Той кимна към къщата. Аз се овладях.
— Да! Влюбих се… в тази къща.
— Съпругът ви вътре ли е?
— Не знам. Още не съм била вътре. Може би днес е моят ден.
— На такъв прилича. — Непосредствеността и самочувствието му привличаха като магнит.
— Къщата много ми хареса, но…
Той притисна театрално ръка към сърцето си. Бях доволна, че все още ме държеше с другата.
— Но?