— Извинете. Изпуснах си нервите. Беше много болезнено да си го спомням и не съм сигурна, че мога да продължа.
Силвестри закима.
— Разбира се. Съжалявам, че бяхме толкова нападателни.
— Детектив, вие женен ли сте?
— Бях. Вече не съм. — В отговора му долових болка.
— Значи разбирате, че цялата тази работа с Шийла е нещо, което двамата с Пол се опитваме да оставим зад нас. Надявам се да не ми се налага да му разказвам за Марк. Много работихме над брака си и най-сетне усещаме, че успяваме да го излекуваме.
— Естествено. — Той поомекна. — Разбирам. Може обаче да се наложи да говорим отново с вас.
— Просто исках да постъпя правилно, детектив. Затова дойдох.
— Много сме ви благодарни — обади се Уолкот зад нас и постави кутия с кърпички на масата. Извадих една и му благодарих с поглед. Усетих колко е груба, докато си бършех бузите. Посегнах към сакото и телефонът завибрира на масата. Не можех да чета наопаки. Силвестри го плъзна по масата.
— Можете да си вървите.
Грабнах телефона и излязох колкото бе възможно бързо, без да изглежда така, сякаш бягам. Пребледнях, когато видях името на Марк и три бързи, последователни есемеса.
Какво те бави чак толкова?
Приключи ли?
Имахме сделка.
Притаих дъх, докато чаках един от детективите да ми прочете правата и да ме върже с белезници за масата. Само че Уолкот само се усмихна и ме изпрати до вратата.
46.
Шийла
Видях края едва когато беше прекалено късно. Съжалявах, че съм нахлула в къщата му без покана и съм влязла в кабинета му, единствената стая, в която не се бяхме чукали. Пол, изглежда, охладняваше към мен и исках да затопля отношенията ни. Избрах време, когато знаех, че жена му няма да си бъде вкъщи, за да го изненадам. Представях си сексапилна сценка със секретарка и влязох през задната врата — когато бях идвала у тях преди, бях забелязала, че почти никога не се заключва.
Той беше под душа на горния етаж, затова влязох в кабинета му, преоблякох се в костюма си и се разположих зад бюрото в предизвикателна поза. Нямах търпение да видя изражението му, когато ме види в късата пола, високи до бедрата ботуши на висок ток, крака на бюрото и нищо до талията, освен една от неговите вратовръзки.
Отне му много време, докато приключи с душа и слезе долу, а аз станах любопитна. Исках да науча всичко за Пол, а той не ми казваше много подробности. Не мислех, че малко душене и ровене наоколо ще навреди. Едва бях стигнала до горното чекмедже, когато видях увития в кърпа пистолет, щом той ме хвана. Не ми се зарадва, както се бях надявала, всъщност лицето му се разкриви от ярост и аз се разтревожих, че може да избухне. Накрая видът ми го спечели, той ме просна по корем на бюрото, но още щом свърши, усетих, че нещо не е наред.
— Шийла, не можем да го правим повече. — Гласът му беше безизразен, а аз бях гола, с изключение на вратовръзката му.
— Пол, много се извинявам, че се вмъкнах така. Няма да го правя отново. Мислех, че изненадата ще ти хареса.
— Не става въпрос за днес. Просто приключихме.
— Мислех, че ставаме по-близки. Мислех, че между нас има нещо наистина хубаво, Пол. — Стараех се да прогоня паниката от гласа си.
Той протегна ръце към мен и аз реших, че това е жест на обич, докато не разхлаби вратовръзката на врата ми и не я измъкна през главата.
— Подарък е от съпругата ми.
Наведох глава, бях прекалила и се проклинах.
— Извинявай.
— Да се разделим, преди нещата да са се усложнили.
Бях поразена и не протестирах. Потиснах сълзите, престорих се на храбра, но вътрешно умирах.
Когато той излезе от кабинета, за да се облека, взех един ключ от бюрото му, на който пишеше „входна врата“. Щях да го добавя към колекцията сувенири от Пол и знаех, че ще ми осигури достъп, когато най-много имам нужда от него.
Бях съсипана през дните след раздялата ни. Изгубих ума си без него, все още бях увлечена до лудост. Всеки ден, в който той не звънеше и не ми изпращаше есемеси, усещах, че губя почва под краката си.
Разхождах Моли часове наред, очаквах да се натъкна на Пол и Дъф. Вярвах, че ако ме види, ще осъзнае каква грешка е допуснал. Всеки ден въртях педалите в клуба, винаги до Ребека, която изглеждаше като в транс, докато седеше на велосипеда. Гледах я и знаех, че ще се прибере у дома при Пол, сърцето ми се късаше ден след ден.
Наблюдавах ги. Виждах как той се преструва, че я обича. Те бяха навсякъде. Разговаряха, смееха се, държаха се за ръце. Знаех, че Пол гледа нея, но вижда мен. Той играеше игра, затова и аз исках да играя на нещо. Губех почва под краката си, мястото си в живота му. Имах нужда си го върна, да се уверя, че е бил истински, че не съм си измислила всичко.