Все още го обичах твърде много. Изпращах му напомняния, че все още съществувам, от нов телефонен номер, когато той блокира стария. Щях да бъда неумолимо упорита и постоянна, докато не се осъзнае. Не можех да му позволя да ме забрави, да забрави, че съм била негова и ме е обичал.
Моли също ме напусна. Един ден избяга, когато я бях оставила без каишка на плажа. Нямах енергия да тичам след нея. Не очаквах да се върне. Бях напълно изоставена.
Нагазих в океана до кръста, свалих и годежния пръстен, и халката и ги хвърлих в прибоя. Колкото по-навътре се опитвах да вляза, толкова по-силно ме изтласкваха вълните към брега. Дори океанът не ме искаше. Той вече беше взел Даниъл.
Влязох в къщата им, след като един ден ги наблюдавах как потеглиха с автомобила, тя бе отпуснала глава на рамото му, докато минаваха покрай мен, без да имат представа, че съм там.
Вътре потърсих най-важната му вещ, за да я взема. Имах ключа му, чифт копчета за ръкавели, детска снимка. Трябваше ми нещо по-съществено. Нещо, което да изпрати послание за това как се чувствам.
Знаех какво искам. В бюрото му открих пистолета — точно където го бях видяла първия път. Не знаех какво точно искам да направя с оръжието на Пол, но есемесът му ме беше докарал до ръба. Поставих го в чантата си и се почувствах много по-добре.
47.
Пол
Влязох през вратата.
Истинско вълшебство бе да видя къщата на етап, когато можеш да започнеш да си я представяш обитаема. Работниците поставяха тръби, уговорил бях електротехник да дойде веднага, след като тръбите са на място. Щях да помогна на Хавиер и екипа му със замазката и подовете, бях говорил със страхотни бояджии.
Отдавна вече си представях готовия продукт, но останалите ми сетива също се включваха. Застанал между стените, усещах мириса на восък за под, чувствах топлината на дървата, които горяха в камината. Чувах как водата бълбука във ваната на горния етаж, усещах вкуса на доматите, които бяхме отгледали в градината навън. На нея щеше да ѝ хареса.
Усетих как стомахът ми потръпна, всичко това ме зареждаше. Не помня последния път, когато се бях притеснявал за имот, но това не беше кой да е имот. Това беше гробницата на миналото, око, устремено към бъдещето с жената, при която се бях върнал след всички тези години.
Не че не ми се налагаше да лавирам. Уес не спираше да дудне да се стегна за есенния сезон на недвижимите имоти и през идващите седмици щеше стане още по-настойчив. Докато водопроводчикът беше на обекта, имах известна свобода на действие, дойдеше ли електротехникът, щях да получа още малко време и след това отново, когато дойдат бояджиите.
Обяснението ми за неадекватните действия на ченгетата от Кийстоун, изглежда, поуспокои Ребека поне за момента. През изминалите два дни не беше нито нервна, нито разсеяна и аз се молех най-сетне да е овладяла безсистемното пиене на лекарства. Тя трябваше да се стегне и заради двама ни.
Дейна се оказа истински дар божи. Не знам как щях да издържа последните няколко месеца без нея. Вселената, изглежда, ни дава някои неща, когато най-много се нуждаем от тях, а времето беше тъкмо такова. По всичко личеше, че ще направим удар с къщата ѝ в сравнително неактивния за бизнеса сезон. Истинско изкушение беше да си мисля, че всичко ще се нареди накрая.
Бърз спазъм в долната част на гърба ме изтръгна от мечтите. Протегнах ръка назад и разтрих с палец мястото между два особено напрегнати мускула. Тялото щеше да ми благодари, щом завърша обекта. Имаше нужда от малко почивка. Дейна непрекъснато настояваше да тръгна на масажи. Загряващите пластири правеха каквото могат, но старите ми кости наистина протестираха.
Докато масажирах мускулите на гърба си, се замислих за Ребека. Сетих се за нощта на инцидента и как се грижех за раната на рамото ѝ. Нова рана върху стара рана. Болката и от двете, замаскирането на онова, което последва, страданието, което все още беше погребано, хапчетата, които разкъсваха тялото ѝ, докато се грижеха за болката.
Отново бях дете на задната седалка на автомобила. Татко шофираше, мама се обърна към мен.
— Пол, миличък. Само за уикенда е. Мама и татко трябва да се погрижат за някои неща. Ще се забавляваш добре у чичо Ник.
— Не искам да ходя там. Искам да остана с вас — запротестирах аз и очите ми се наляха със сълзи. — Не ме оставяйте там!