— Миличък — разсмя се мама. — Никога няма да те изоставим там. Ще се върнем за теб, глупачето ми.
— Обещавате ли? — молех се аз.
Долових раздразнението в гласа на татко, когато се обърна, за да ме погледне.
— Пол, трябва да се стегнеш. Нали, приятелче?
Видях стоповете на автомобила пред нас, но не можех да говоря. Наблюдавах как се приближаваме към него и въпреки това не можех да проговоря. Можех единствено да наблюдавам.
Отстрани ме прониза болка, върна ме към момента. Ризата ми беше напоена с пот, сълзи пареха очите ми. „Не мога да продължавам с това. Не мога да продължа, мамка му. Това трябва да приключи.“ Стиснах на топка яката на ризата и я натъпках в устата си, изпищях. Започнах да дишам дълбоко, усетих как ме завладя нещо като спокойствие, докато очите ми опипваха къщата. Възползвах се от момента, за да се успокоя, преди да изляза навън и да тръгна към черокито. Време беше да купя обяд, но преди това трябваше да си сложа нов затоплящ пластир, да проверя телефона и да се убедя, че не е станал пожар, за който да се погрижа.
48.
Уолкот
— Какво ти е подпалило задника, приятелю?
В очите на Силвестри забелязах ново изражение. Беше някаква смес от решителност, вълнение и садистично задоволство. Освен това той шофираше твърде бързо през предградията.
— Не обичам насилниците — отвърна той.
— Никой не ги обича. Какво те мъчи?
— Марк Андърс е насилник. Нямам търпение да седна в една стая с този тип и да го разкъсам на парчета.
— Давай по-спокойно, тигре. За момента трябва да го успокоим, докато не измислим как да го заковем.
— Ти видя ли в каква форма беше Ребека Кембъл? Доколкото можех да преценя, я беше надрусал и или използва лекарствата, или връзката им, за да я държи изкъсо. Ами това алиби?
— Добре, но коя част от това можеш да докажеш в момента?
— Този тип е арогантен, нагъл и съвсем не може да се нарече умен. Ще го пипнем.
— Разбира се, че ще го пипнем — отвърнах. — Просто прояви търпение. По-добре да минем по подвижния мост, отколкото да преплуваме рова. Нали ме разбираш какво се опитвам да ти кажа?
— Аристотел? — изграчи той.
— Нещо такова. И намали. Плашиш катериците.
Приближихме натруфеното подобие на дом на Андърс. Партньорът ми запълзя, след това влезе на алеята пред къщата.
— Не можа да се сдържиш, а?
Той ми намигна и ми отправи самодоволна усмивка.
— Малките неща, Уолкот.
Слязохме от автомобила и приближихме къщата. Много преди да почукаме, Марк Андърс отвори широко вратата. Застана на прага почти обезумял. От него се разнесе воня на вкиснала пиячка, а раздърпаният халат, който беше облякъл, изглеждаше така, сякаш можеше да застане прав и да тръгне напред.
— Приятен ден — подхвърли Силвестри. — Как е, господин Андърс?
— Ами съпругата ми е мъртва, а сега вие, двамата смешници, сте застанали на прага ми. Така че нали разбирате. Как е при вас?
— Заели сме се да разследваме смъртта на съпругата ви. — Партньорът ми не откъсваше очи от очите на Андърс. — Имаме няколко допълнителни въпроса. Надяваме се да изясним нещата веднъж завинаги. Може ли да поговорим с вас вътре?
Андърс сви рамене.
— Защо не. — Покани ни с ленив жест.
Холът приличаше на бомбоубежище. Беше отблъскващ. Андърс забеляза, че се оглеждаме.
— Дадох на чистачката една седмица почивка — обясни той с безразличие. Имаше цяла кула кутии от пица, която можеше да се срути всеки момент, и колекция от празни бутилки от алкохол, пръснати из цялата стая. Щорите бяха спуснати, носеше се тихото жужене на климатика. Къщата създаваше атмосферата и усещането за влажна пещера.
— Пистолет! — съобщи Силвестри.
Инстинктивно преместих ръка на кобура. Проследих погледа на партньора си до масичката за кафе. В сумрака ми трябваха няколко секунди, за да различа пистолета, поставен върху купчина списания. Очите ми се стрелнаха към Марк Андърс, който стоеше неподвижно, на пръв поглед напълно незаинтересуван от това ново развитие. Извадих кърпичка от джоба на жилетката и с нея взех пистолета от масата.
— Господин Андърс — започнах. — Защо имате „Глок“ 19?
— Ами някакъв гадняр е убил жена ми — изстреля в отговор той.
— Виж ти, виж ти. Същият е — заговори Силвестри и посочи служебните ни оръжия. — Имате ли разрешително, Марк?
Андърс погледна студено партньора ми.
— Не ми трябва разрешително, генийче. Аз съм си у дома.
Силвестри не скри широката си усмивка. Дръпна белезниците от колана си и пристъпи към Андърс.