— Марк Андърс, арестуван сте за незаконно притежание на огнестрелно оръжие. — Той щракна белезниците на раздразнения ни приятел, който се опита да се измъкне от гривните.
— Какво, мамка ви, правите бе, идиоти? Ще ви съдя за неправомерен арест.
— Няма да е зле да си опресните знанията по закона, Марк. — Силвестри очевидно се наслаждаваше на всяка минута.
Изведохме Марк от къщата, а той не спря да рита и крещи през цялото време. Заля ни с изобилие от гневни обиди и празни заплахи, докато го отвеждахме към служебния автомобил. Съседи, които бяха в дворовете си или тичаха за здраве наблизо, спряха, за да видят безплатното забавление. Той ги гледаше предизвикателно, докато го настанявахме на задната седалка и потегляхме.
Бях на бюрото си, когато Силвестри приближи. Седна на ръба и кимна.
— Да?
— Уолкот, ти някога използвал ли си Венмо!
— Приложението за плащания ли? Не бих казал.
— Във Венмо има нещо интересно, което мнозина не познават. Ако не промениш настройките си на лични, историята на трансакциите ти може да бъде видяна от всички.
— Впечатляваща, но незначителна информация, партньоре. — По очите му познах, че само загрява.
— Помниш ли онзи келеш в Хамптънс, когото арестуваха преди време? Морган Кауфман. Дилъра с доверителния фонд, както го наричаха вестниците?
— А, да. Направо разпердушиниха къщата. Какво ли не откриха в стените.
— Бинго — отвърна той. Извади телефона от джоба си, перна екранчето и ми го подаде. Пред мен беше страница на Венмо с историята на трансакциите на Марк Андърс. — А сега въпросът на деня: как така известен дилър на наркотици ще плаща на шефа на фармацевтична фирма?
— Ти сериозно ли? — ахнах. — Андърс е бил доставчик на хлапето?!
— Така изглежда. Явно не е бил доволен от официалната си работа. Трябвал му е малко страничен екшън, за да му кипне кръвчицата.
— Кучият му син — отвърнах. — Силвестри, ти си върхът. Да вземем съдебна заповед за обиск на къщата му.
Партньорът ми кимна доволно.
— Вече задействах въпроса.
49.
Шийла
Имах трийсет и четири километра да реша кого да убия пръв.
За Пол и Ребека бях мъртва от трийсет и шест часа. Бях се свестила в ранните часове на утрото след рождения си ден за достатъчно време, че да се кача по стълбите и да погледна небето, преди да изгубя съзнание за почти цял ден в мазето на непостроената къща. Имах късмет, че бяха хвърлили зимното ми палто в найлона, в противен случай щях да изляза и да измръзна. Парцелът беше достатъчно далече и никой не ме откри, докато губех съзнание и идвах на себе си през деня. Привечер се почувствах достатъчно стабилна, за да поема към дома.
Възможностите за придвижване към къщи бяха много ограничени, ако наистина исках да си остана изчезнала и мъртва. Знаех, че щом използвам телефона, за да позвъня за превозно средство, ще го проследят. Пол и Ребека трябваше да повярват, че са се отървали от мен завинаги, а полицията да си мисли, че съм изчезнала. Използвах остатъците от батерията на телефона, за да набележа пътя си, преди да го изключа и да го захвърля в гъстата гора на излизане от имота. Бях доволна, че си бях сложила кожени ботуши за езда за вечерта на рождения ден, иначе седемте часа и половина път пеша от Колд Спринг до Стони Брук щяха да са невъзможни.
Първоначално мислех да убия Ребека, да сложа тялото ѝ на мястото на моето и така да постигна симетричен финал на тази история. Представих си как Пол влачи найлоновото руло до гроба, който е изкопал с толкова усилия, като си е мислил, че съм аз, а след това открива трупа на Ребека. Каква прекрасна идея. Но се съмнявах, че ще разопакова найлоновия саркофаг. Докато си представях как разбира, че почти е закопал собствената си съпруга, успях да измина няколко самотни километра по черни пътища в мрака.
Трябваше ми човек, когото нямам нищо против да убия, на чието убийство дори ще се насладя. Мислех за някого с пари. Щяха да са ми нужни много пари. Почти веднага се сетих за Саша. А убийството ѝ щеше да бъде бонусът, докато съсипвам живота на Марк. Той беше влязъл много отдавна в списъка ми. След като взех това решение, всичко си дойде на мястото.
На двайсетия километър усещах как кървящите мехури и сътресението ме притискат едновременно. Когато слънцето започна да се показва, осъзнах, че има по-голям риск някой да съобщи, че жена с моето описание е вървяла пеша през кръстовището Джерико в ранните часове на утрото, отколкото някой тираджия да мине през града, за да остави някое нещастно момиче, самотно, потънало в срам. Още на първата бензиностанция си намерих превоз, внимавах да избягвам и камерите, и разговорите, като се преструвах, че хлипам в шепи. Малко са мъжете, които ще заприказват разплакана жена.