Слязох на няколко пресечки от дома си и закуцуках до задната врата, където извадих ключа за спешни случаи изпод една саксия. За щастие никой от съседите не беше навън и се шмугнах незабелязано у дома за безкрайно нужния ми сън и провизии за новия живот. Не очаквах никой да ме потърси, докато не съобщя на властите. Щеше да стане точно така.
Бях забравила колко е лесно да се измъкна от настоящия си живот, без никой да забележи, също като змия, която си сменя кожата и се изплъзва неусетно. Бях се върнала от мъртвите. Когато се събудех, щях да започна отначало. Не за пръв път продължавах напред, без дори да се обърна назад. Ставах все по-добра.
Подходих към убийството на Саша по същия начин, по който бих организирала парти изненада. Направих списъци какво трябва да направя и колкото повече планирах, толкова повече се убеждавах, че тя е съвършената мишена. Притежаваше всичко, от което имах нужда, в едно стегнато тяло. Набелязах много възможности, за да постигна елемента на изненада и да оставя колкото е възможно по-малко следи. Познавах графика на Саша по-добре от съпруга ѝ, което не беше трудно. Знаех, че винаги пътува с много пари в брой и кредитни карти, за които мъжът ѝ нямаше понятие, от непрекъснатите ѝ хвалби на тренировките. Знаех, че гордо разнася скрит пистолет въпреки законите на щата Ню Йорк, според които това беше забранено. Освен това познавах съпруга ѝ Марк, който беше решаващият фактор да я избера, защото лесно можеше да бъде обвинен. Разчитах той да не забележи, че тя липсва, и имах какви ли не гадости за него, които щяха да накарат властите да им светне лампичката, щом настъпи моментът.
Трябваше да я убия колкото е възможно по-скоро. Ако тя трябваше да е убедителното тяло двойник, значи се налагаше да изчезне приблизително по същото време, по което бях изчезнала и аз. Представих си няколко сценария за възможностите и бях по-скоро развълнувана, отколкото нервна за това как ще се подредят нещата, а в случая на Пол, Ребека и Марк — как ще ги уличат.
Не беше трудно да хвана Саша сама след тренировка. Нямаше начин да сбъркам автомобила ѝ, богаташки, лъскав като нея, а и тя паркираше все на едно място. Беше последната от компанията, която пристигаше за щастливия час, тъй като ѝ трябваше двойно повече време, отколкото на останалите, за да оправи грима и изправи косата си. Тя обичаше всички да я забелязват, когато влезе някъде. Вече бях огледала паркинга за камери и единствените, които забелязах, бяха насочени към съседния „Бест Бай“.
Изчаках я да се приближи до автомобила и се промъкнах към пасажерската седалка. Нагласих перуката, която носех, същият нюанс на русо като нейната коса, по-светла от моята, и пригладих тоалета, който знаех, че е облякла, впит черен топ, тесни дънки и велурени боти. Когато отключи колата с дистанционното, се затичах след нея и се пъхнах на пасажерската седалка, докато тя бе на вратата за шофьора.
Усетих тежестта на чука от гаража на съседа в малкия пазарски плик от „Сефора“, поставен в скута ми. Благодарение на късата дръжка беше съвършен и удобен за носене. Едрите ѝ кафяви очи изглеждаха почти черни в тъмния автомобил. Първо се стресна, след това се подразни.
— Ъъъ, извинете? Коя, по дяволите, сте вие?
Направих гласа си няколко октави по-висок, не че щеше да остане жива, за да разкаже подробности за онова, което се канех да направя.
— Мили боже! — разсмях се аз. — Реших, че това е колата на съпруга ми. Трябваше да ме вземе, а вие карате същия модел. Направо да паднеш от смях.
Самодоволната ѝ усмивка не издържа повече от секунда и премина в съвършено „о“, преди да извадя оръжието с облечените си в ръкавици ръце и да го стоваря върху главата ѝ.
Тя се лашна напред и се строполи на рамото ми. Ако някой беше минал, щяхме да приличаме на две приятелки, които се прегръщат.
Ударът по главата не я уби, така че двете с нея имахме нещо общо. А и намерението ми не беше такова. Причината за смъртта трябваше да бъде огнестрелна рана със собствения ѝ пистолет, който бе регистриран на името на Марк. След като изключеха самоубийство, което щеше да бъде първото заключение, Марк щеше да се превърне в заподозрян нумеро уно. Просто тя ми трябваше в безсъзнание, докато я откарам до Колд Спринг Харбър.
За щастие по време на пътуването тя не се свести, но аз шофирах със зареден пистолет, просто за всеки случай. Забележително беше колко лесно си осигурих огнестрелно оръжие. Тя ми предостави оръжието за смъртта си, пистолета, който гордо държеше в предния джоб на огненочервения си калъф за пистолет. Беше ръчна изработка в стила на чантата „Фенди“, ретро модел, със страничен цип и преден джоб за оръжие. Саша дръзко бе пренебрегнала идеята, че трябва да се носи скрит, когато разказа за него един ден след тренировка, без да се интересува кой ще я чуе.