— Ребека, какво се случи, след като майка ти легна?
— Татко влезе в моята стая.
— Какво направи, когато разбра, че не си там?
— Повика ме и започна да ме търси в апартамента. Стигна до дрешника, но аз се бях пъхнала най-отзад, зад палтата, и се бях покрила.
— Защо не се показа, когато те извика?
— Знаех, че съм загазила. Затова останах свита и не издадох никакъв шум.
— Какво се случи след това?
— Затворих очи. Престорих се, че съм някъде другаде. Май заспах. Не мога да си спомня.
— Какво те събуди?
— Чух друг силен шум. Не чувах нищо известно време и отидох да видя какво се е случило. Татко лежеше близо до мама. Мисля, че бяха страшно изморени от кавгата. Не успях да ги събудя. След това полицаите разбиха вратата.
— Сигурно ти се е сторило много страшно.
— Беше страшно… Много се извинявам.
Разплаках се и детективът побутна шоколадовото мляко към мен. Вдигнах кутийката към устата си и отпих през сламката. Млякото имаше солен вкус.
— Защо се извиняваш, миличка? — Гласът му беше дълбок и успокояващ.
— Направих нещо лошо.
Бях направила нещо лошо. И исках да кажа на детектива. Само че не можах.
— Миличка, баща ти спеше ли, когато излезе от дрешника?
Само кимнах. Не можех да говоря повече, започнех ли, нямаше да мога да спра.
— Как си нарани ръката, миличка? Кой я изтегли?
На стола до мен бръмна телефон и прекъсна мислите ми.
Ще бъда на оглед на къща в Бриджхамптън, след това излизам с Уес. Ще закъснея, вечеряй без мен. Обичам те.
Тракерът на телефона му показа, че отново е в нейната къща. Гневът ми даде нова мотивация и измести изтощението. Добре че ме върна към настоящето. Запалих двигателя и се отправих към дома на Марк, за да получа онова, което ми обеща в сделката, че и още.
Щом приближих къщата му, останах слисана, когато видях, че го извеждат с белезници. Той се мяташе, както беше по халат, косата и очите му бяха като на подивяло животно. Не можех да откъсна поглед. Предполагах, че той ще си бъде у дома, както обикновено, и ще трябва да импровизирам, за да го убедя, но сега, заради този обрат на съдбата, май късметът днес щеше да ми се усмихне. Не и на Марк.
Нито намалих, нито увеличих скоростта, докато минавах покрай тях. За щастие нито един от мъжете не гледаше към мен. С нелепо внимателен жест Силвестри настани Марк на задната седалка на автомобила, поставил ръка на главата му. Завих зад ъгъла, паркирах на няколко пресечки и останах да гледам в огледалото за обратно виждане кога ще минат покрай мен, за да се върна пеша в къщата.
Прецених, че имам няколко часа, за да се сдобия с онова, от което имам нужда, преди полицаите да плъпнат из имота му.
Минах през нечий заден двор на съседната улица, защото знаех, че има обща ограда с Марк и Саша. На алеята нямаше автомобили, но аз се спрях на история за избягало куче, ако някой от собствениците излезе и ме попита какво търся тук.
Когато се добрах до задния двор на Марк, се отправих към къщата за гости. Не се бях сетила за нея, когато дойдох да го посетя, но сега вече ми се струваше очевидно, че държи хапчетата там. Бях влизала в къщата за гости два пъти след работа, съвсем за кратко и напълно отчаяна, но взех таблетки от Марк. Разбира се, че никога не се бяхме чукали в къщата за гости, както казах на Уолкот и Силвестри, нито някъде другаде. При тази мисъл ми прилоша.
Слънцето се издигаше, около него се събираха тъмни облаци. Придвижвах се по периферията на двора, колкото бе възможно по-напред, за да мина по права линия към малката къщичка край басейна в сенките на многобройните дървета. Изненадах се колко здравомислеща и енергична се чувствам, след това осъзнах, че този ден не съм пила хапче.
Ключалката не представляваше трудност и се вмъкнах вътре за по-малко от две минути. Както очаквах, къщата за гости имаше същата алармена система като голямата къща. Електронното табло до вратата веднага звънна в знак на потвърждение, когато вкарах цифрите от рождения ден на Саша. От прозореца влизаше достатъчно светлина, така че не се налагаше да включвам лампи. Бях в голяма стая с таван, до който се стигаше по тесни стълби. Имаше канапе, масичка за кафе и малък плоскоекранен телевизор, който заемаше огромно място, бар отстрани на местата за сядане. От едната страна се виждаше малка баня.
Пристъпих към бара в стил 70-те години с неонов надпис „Време за подпийване“, над който бяха закачени чаши с различна форма. Отворих няколко шкафа и чекмеджета, макар да знаех, че Марк се смята за твърде умен и сигурно си има скришно местенце. Почуках на една от стените, за да чуя дали не бие на кухо, разместих възглавниците на канапето, вдигнах килима, за да се убедя, че няма сейф на пода. Не открих нищо. Огледах стените, да не би произведенията на изкуството да крият нещо, но сивите стени бяха голи, нямаше нито снимки, нито картини.