— Виждам, че се издигате, мадам.
Той бе хубав млад мъж — един от онези, на които никоя жена не би устояла. Помислих си, че ако семействата ни не ни бяха омъжили така своеволно и не ни разделяха по същия начин, ние можехме и да си допаднем.
— Съжалявам — казах неловко. — Знаете, че трябва да правя това, което чичо и татко ми наредят.
— Зная това — отвърна той рязко. — Аз също трябва да правя това, което ми се нарежда.
За мое облекчение, на вратата се появи Ана, с пакостлива усмивка, която играеше на устните й.
— Е, добре дошъл, Уилям Кери. Добра среща! — сякаш срещата със зет й сред хаоса на моите неопаковани дрехи и сред отломките от някогашните му надежди за съпружески живот и син, я забавляваше.
— Ана Болейн! — той се наведе в небрежен поклон. — Правилно ли предполагам, че сте дошли, за да помогнете на своята сестра да си проправи път напред и нагоре?
— Разбира се — тя го удостои с ослепителна усмивка. — Към това би трябвало да се стреми всеки от нас. Никой няма да пострада, ако Мери се сдобие с благоразположението на краля.
В един кратък миг на смелост тя задържа погледа му и той бе този, който първи го отклони и се взря през прозореца.
— Трябва да тръгвам. Кралят ме вика да отида с него на лов.
Той се поколеба за миг и дойде при мен, сред цялото безредие, което цареше наоколо. Пое нежно ръката ми и я целуна.
— Съжалявам за вас. Съжалявам и за себе си. Когато ви върнат при мен — може би след месец, а може и след година — ще се опитам да си спомня този миг и вашето детско изражение, някак изгубено сред всички тези дрехи. Ще се опитам да повярвам, че всякакви интриги са ви били чужди; че поне днес вие сте били просто едно момиче, а не издънка на рода Болейн.
Кралицата забеляза, че вече не живея със съпруга си и че деля леглото си с Ана в една малка стаичка, отдалечена от покоите й, но не каза и дума. Нищо в поведението й не подсказваше, че отношението й към мен се беше изменило. Остана си все така учтива и пестелива на думи. Ако желаеше да й услужа с нещо: да напиша писмо, да изпея песен, да взема декоративното кученце от скута й и да го изведа на разходка, или да изпратя някое съобщение, тя се обръщаше към мен така любезно, както и преди. Но никога вече не пожела да й чета от Библията или да седна в нозете й, докато шиеше и аз никога вече не получих нейната благословия вечер преди сън. От онзи момент вече не бях нейната малка, любима придворна дама.
Вечер чувствах истинско облекчение, когато си лягах до Ана. Дърпахме плътно завесите около себе си, така че да си шепнем сред сенките на мрака, без да ни е страх, че някой може да ни чуе — всичко това много ми напомняше на детските ни години във Франция. Понякога Джордж се измъкваше от покоите на краля и идваше при нас, качваше се на високото легло, закрепяше свещта на дървената табла на леглото, откъдето тя заплашваше да падне всеки момент, измъкваше карти, зарове и играеше с нас, докато момичетата в съседните стаи спяха най-спокойно, без да подозират, че в стаята ни се криеше мъж.
Те далеч не ме засипаха с обяснения относно предстоящата ми роля. Лицемерно чакаха да дойде момента, в който сама щях да отида при тях и да им кажа, че всичко това не е по силите ми.
Аз не обелих и дума, когато пренасяха дрехите ми от единия край на двореца до другия. Не казах нищо и когато целият кралски двор събра багажа си и се пренесе за пролетния сезон в любимия на краля замък, разположен в Кент — Елтъм. Не продумах и когато съпругът ми яздеше до мен по време на пътуването и учтиво разговаряхме за времето и за здравето на моя кон, който Джейн Паркър ми беше отстъпила за известно време, давайки по този начин своя принос за успеха на семейните амбиции. Но веднъж, когато бях с Джордж и Ана в градината на двореца Елтъм, аз казах на Джордж:
— Не мисля, че мога да направя подобно нещо.
— Какво не можеш да направиш? — попита той, не твърде отзивчиво. Бяха ни пратили да разхождаме кученцето на кралицата, което бе прекарало цял ден на лъка на седлото на път за двореца и имаше съвсем смачкан и болнав вид. — Хайде, Фло! — викна му той окуражително. — Търси, търси!
— Не мога да бъда с краля и със съпруга си едновременно. Не мога да се развличам с краля, когато знам, че съпругът ми гледа това.
— Защо пък не? — Ана хвърляше топката на Фло да я гони. Кучето гледаше след нея без особен интерес. — Махай се, глупаво същество! — възкликна Ана.
— Защото чувствам, че върша нещо нередно.
— Искаш да кажеш, че разбираш тези неща по-добре от собствената си майка? — попита Ана безучастно.