— Ще й намерят някого — казах. — Някой недорасъл син или беден престарял земевладелец, който едва крета.
Подадох гарафата на Джордж.
— Ще видите, че ще ми провърви в брака много повече, отколкото на вас. И ако скоро не ми намерят мъж, аз сама ще си го намеря.
Джордж ми върна гарафата.
— Допий го — каза той. — На мен ми беше повече от достатъчно.
Аз изпих последната глътка и минах от другата страна на леглото.
— Лека нощ — казах на Джордж.
— Ще постоя малко тук, пред огъня — каза той. — Добре се наредихме ние, всички Болейн, нали? Аз съм сгоден, ти си на път да прелъстиш краля, а свободната мадмоазел Parfaite10 е за продан и бъдещето е пред нея.
— Да — казах аз. — Добре сме се подредили.
Мислех за сините очи на краля, впити в лицето ми; представях си как те се плъзгат по тялото ми от главата до петите. Зарових лице във възглавницата, така че никой да не ме чуе.
— Хенри — прошепнах. — Ваше величество. Любов моя.
На следващия ден щеше да има турнир в едно от именията, недалеч от двореца Елтъм. Имението Фиърсън беше строено по времето на предишния владетел на Англия; дело на един от онези безмилостни мъже, които се бяха замогнали по време на управлението на бащата на сегашния крал; а въпросният мъж надминавал всички със своята свирепост. Постройката беше голяма и внушителна, а около нея нямаше нито ров, нито крепостни стени. Сър Джон Ловик вярвал, че Англия е постигнала вечен мир и построил имение, което не се нуждаело от защита или по-точно не можело да бъде защитено. Градините му се простираха около къщата и наподобяваха зелено-бели шахматни полета: бели камъни и пътечки обграждаха зелените участъци. Зад тях се ширеше парк, в който господарят ходел на лов за елени, а между парка и градините целогодишно се поддържаше красива поляна за кралски турнири.
Шатрата, предназначена за кралицата и придворните й дами, беше от вишневочервена и бяла коприна, а и самата кралица се бе пременила подобаващо във вишневочервено; яркият цвят я подмладяваше и подчертаваше руменината й. Аз бях в зелено и носех същата онази рокля, с която бях на маскения бал, състоял се в последния ден на празненствата преди Великите пости, когато кралят ме избра сред всички останали. Цветът придаваше наситеност на русата ми коса и подчертаваше блясъка на сините ми очи. Аз бях до стола на кралицата и знаех, че всеки мъж, който ни удостоеше с поглед, щеше да си помисли, че тя е изтънчена жена, но вече на възраст и спокойно можеше да ми бъде майка; докато аз бях едва четиринадесетгодишна — млада жена, готова да се влюби; жена, готова да се отдаде на страстта си; преждевременно съзряла жена и същевременно девойка в разцвета на хубостта си.
Първите три двубоя в турнира бяха между по-нископоставени придворни, които рискуваха главите си с надеждата да привлекат внимание. Те бяха достатъчно умели, така че имаше няколко вълнуващи удара, както и един сполучлив момент, когато по-дребният от мъжете повали по-едрия си противник. Той падна от коня и това развесели простолюдието. Дребният мъж слезе, свали шлема си, в знак на признателност към одобрението на публиката. Той беше хубав, с крехко телосложение и светлокос. Ана ме побутна.
— Кой е този?
— Просто един от братята Сиймор.
Кралицата се обърна към мен.
— Мистрес Кери, бихте ли отишли при управителя на конюшните, за да го попитате по кое време днес съпругът ми ще вземе участие и кой кон си е избрал?
Аз се обърнах, за да изпълня заповедта й, и тогава разбрах защо бе пратила мен. Кралят идваше бавно по тревата към нашата шатра, и тя искаше да бъда някъде по-далеч от него. Аз се поклоних и се забавих при входа, докато не прецених, че е минало достатъчно време, за да види той колебанието ми на излизане. Кралят незабавно помоли събеседника си да го извини и побърза да дойде при мен. Доспехите му бяха излъскани до блясък и светеха, все едно бяха от чисто сребро, а орнаментите по тях бяха златни. Кожените ремъци, които пристягаха нагръдника и лакътниците, бяха червени и гладки като кадифе. В доспехи той изглеждаше по-висок и приличаше на герой и предводител в древни битки. Обливащото го в светлината си слънце искреше по повърхността на метала така ослепително, че аз трябваше да отстъпя крачка назад и да заслоня очите си с ръка.
— Ето я мистрес Кери в светлозелена премяна.
— Вие целият блестите — казах аз.
— А вие щяхте да сте ослепителна дори в най-тъмния нюанс на черния цвят.
Аз не казах нищо. Само го погледнах. Ако Ана или Джордж бяха наблизо, те щяха да ми подскажат някой комплимент. Ала сега аз бях лишена от изобретателност и единствено желанието изпълваше цялото ми същество. Не можех да кажа или да направя каквото и да било, само го гледах със съзнанието, че лицето ми е озарено от копнеж. Той също не проговори. Просто стояхме впили погледи един в друг, всеки трескаво вперил своите търсещи очи в другия, сякаш можеш да прочетеш жаждата на отсрещния в тях.