Кралят се надигна от мястото си и аз си мислех с детско простодушие: „Милостиви Боже, какво неловко положение. Той закъсня и всичко се обърка. Забрави кога трябва да се намеси.“
Ала аз грешах. Не бе закъснял, нито бе забравил да се намеси. Той искаше чичо да умре пред целия кралски двор, за да се убеди всеки от нас, че кралят е само един: Хенри. Не можеше да има друг крал освен Хенри. И на този крал щеше да се роди син — дори и намек за противното водеше до позорна смърт.
Кралската свита бе поела тихомълком обратно към Уестминстърския дворец, настанена в трите баржи, които се носеха нагоре по реката. Щом забележеха нашата лодка, с кралските знаменца, заиграли се трепетно с вятъра, селяните по брега сваляха шапки и падаха на колене — и позволили им за миг да зърнат разкоша на бляскавите ни одежди, ние бързо ги подминавахме. Аз бях в лодката с придворните дами, която идваше втора подред — това беше баржата на кралицата. Майка ми стоеше недалеч от мен. По някое време тя ме погледна с особен интерес и отбеляза:
— Мери, виждате ми се много пребледняла. Да не ви е лошо?
— Не очаквах да го екзекутират — отвърнах й. — Мислех си, че кралят ще го помилва.
Майка ми се наведе към мен, така че другите да не могат да я чуят сред поскърцването на лодката и шума от биенето на барабаните, които се тресяха в ръцете на гребците.
— Тогава вие сте глупачка — процеди тя лаконично. — Истинска глупачка. Гледайте и се учете, Мери. В кралския двор грешките не се прощават.
Пролетта на 1522
— Утре заминавам за Франция, за да доведа сестра ви Ана обратно вкъщи — съобщи баща ми на стълбите на Уестминстърския дворец. — Тя ще заеме мястото си в двора на кралица Мери Тюдор веднага щом се върне в Англия.
— Смятах, че ще остане във Франция — казах аз. — И че ще се омъжи за френски граф или нещо подобно.
Той поклати отрицателно глава:
— За нея имаме други планове.
Знаех, че беше безсмислено да разпитвам какви са тези планове. Трябваше да се въоръжа с търпение и да видя със собствените си очи. По-страшна от всичко друго за мен беше мисълта да не би да уредят за Ана по-изгоден брак, в сравнение с моя собствен, и да не се окаже, че ще прекарам живота си в нейната сянка, докато тя винаги се носи важно поне на крачка пред мен.
— Изтрийте това кисело изражение от лицето си — рязко каза баща ми.
Аз веднага се преобразих и на устните ми грейна заучена изтънчена усмивка.
— Разбира се, татко — казах смирено.
Той ми кимна и когато излизаше от стаята, аз му се поклоних ниско. Застанах пред малкото огледалце на стената и се загледах в собственото си отражение. „Всичко е наред“ — прошепнах сама на себе си. — „Аз съм Болейн и това не е малко; неслучайно във вените на майка ми тече кръвта на Хауърд — един от най-знатните родове в цялото кралство. Аз съм и Хауърд, и Болейн“ — прехапах устни за миг. — „Също като нея.“
На хубавото ми лице блесна полираната безсъдържателна усмивка, и отражението в огледалото ми се усмихна на свой ред. „Може да съм най-младата Болейн, но не и последна по важност. Не съм омъжена за някой случаен човек, а за самия Уилям Кери — мъж, който е успял да спечели разположението на краля. Аз самата съм най-младата почетна дама и фаворитка на кралицата. Никой не може да ми отнеме това. Дори и тя не може.“
Пристигането на Ана и на баща ми беше забавено от пролетните бури и аз започнах да тая в сърцето си наивната надежда, че корабът им можеше да потъне, а тя да се удави. Мисълта за смъртта й пораждаше у мен смесица от противоречиви чувства — болката на неподправената скръб, придружена от странна възбуда. За мен животът без Ана бе немислим, и в същото време животът едва ли бе достатъчен, за нас двете.
В крайна сметка тя пристигна благополучно. Видях двамата с баща ми да вървят по дворцовия кей и после да поемат по чакълестата пътечка към двореца. Дори от прозореца на първия етаж успявах да различа полюшването на полите й и стилната кройка на наметалото й, и внезапно бях обладана от истинска завист, докато гледах как то обгръща тялото й. Изчаках да изчезне от погледа ми и се втурнах към мястото, отредено ми в кралската зала за аудиенции.