— Да я подслоним? — повтарям.
— Да — казва тя. — Сесил ще подготви нещата за връщането й в Шотландия; междувременно вие ще я подслоните и ще се грижите за нея, ще се отнасяте с нея като с кралица, а когато Сесил ви прати вест, ще я придружите обратно до Единбург и ще я върнете на трона й.
Това е толкова голяма чест, че при мисълта за нея едва си поемам дъх. Да бъда домакин на кралицата на шотландците и да я върна триумфално в кралството й! Сесил трябва да се е поболял от завист: той не притежава къща дори и наполовина толкова великолепна като тази на Бес в Чатсуърт, макар че строи като луд. Но не достатъчно бързо, така че тя ще трябва да дойде при нас. Аз съм единственият благородник, който може да изпълни тази задача. Сесил няма къща, а Норфолк, нали е вдовец, няма съпруга. Никой няма великолепна къща и обичана, вярна и надеждна съпруга като Бес.
— За мен е чест — казвам спокойно. — Можете да ми имате доверие.
Разбира се, мисля си за Бес и колко развълнувана ще бъде тя, че Чатсуърт най-сетне ще подслони една кралица. Всяко семейство в Англия ще ни завижда, всички ще искат да ни посещават. Ще устройваме приеми през цялото лято, ще бъдем истински кралски двор. Ще наема музиканти и актьори, които ще играят поетични драми, танцьори и артисти. Ще бъдем един от кралските дворове на Европа — и всичко ще става под моя покрив.
Тя кимва:
— Сесил ще уговори подробностите с вас.
Отстъпвам назад. Тя ми се усмихва — ослепителната усмивка, която отправя към тълпите, когато викат името й: присъщото на Тюдорите обаяние в пълния си блясък.
— Признателна съм ви, Талбот — казва тя. — Знам, че ще я пазите сигурно в тези тревожни времена, и ще я изпратите невредима отново у дома. Ще бъде само за лятото и ще бъдете възнаграден богато.
— За мен ще бъде чест да ви услужа — казвам. — Както винаги.
Покланям се отново и тръгвам заднешком, а после излизам от залата за аудиенции. Едва след като вратата се затваря и стражите пред нея отново кръстосват алебардите си, си позволявам да подсвирна от облекчение, че съм извадил такъв късмет.
Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери
Моят предан приятел, епископът на Рос, Джон Лесли, който ме последва в изгнание, с думите, че не може да си остане спокойно у дома до един празен престол, ми пише от Лондон на нашия таен шифър. Казва, че макар третото и последно разследване на Елизабет в Уестминстърския дворец да не е успяло да открие нищо срещу мен, все пак на френския посланик все още не е наредено да предприеме необходимото за пътуването ми до Париж. Той се бои, че Елизабет ще намери оправдание да ме задържи в Англия още седмица, още месец, Бог знае още колко дълго: тя има търпението на мъчител. Но аз трябва да се доверявам на приятелството й, трябва да разчитам на здравия й разум като моя родственица и моя посестрима-кралица. Каквито и да са съмненията ми по отношение на нея — макар да е незаконородена и еретичка, — трябва да помня, че тя ми писа с обич и ми обеща подкрепата си, изпрати ми пръстен като обещание за това, че винаги ще бъда в безопасност.
Но докато тя се колебае и размишлява, през цялото това време, моят син е в ръцете на враговете ми, а възпитателите му са протестанти. Той е на две години: непоносимо ми е дори да си представя какво му казват за мен. Трябва да се върна при него, преди да го настроят против мен.
Има мъже и жени, които са ми предани, и които очакват да се завърна: не мога да ги карам да чакат вечно. Ботуел, хвърлен в тъмница в Дания, по нелепо обвинение за двуженство, сигурно подготвя собственото си бягство, обмисля как да ме освободи, решен да се обединим на шотландския престол. Със или без него, аз трябва да се върна и да предявя правата си върху трона. Божията десница предопределя и направлява живота ми, аз имам рождено право да управлявам Шотландия. Не мога да отхвърля предизвикателството да спечеля отново трона си. Майка ми даде живота си, за да запази кралството за мен: аз ще засвидетелствам своята почит към жертвата й и ще го предам на своя наследник, моя син, нейния внук, моето малко момче, Джеймс, принц Джеймс, престолонаследник на Шотландия и на Англия, моят скъп син.
Не мога да чакам да видя какво ще направи Елизабет. Не мога да я чакам да действа бавно. Не знам дали пазят сина ми добре, не знам дори дали се грижат добре за него. Вероломният му вуйчо, моят полубрат, никога не го е обичал: ами ако нареди да го убият? Оставих го на доверени настойници в замъка Стърлинг: но ако са под обсада? Не смея да си седя кротко тук и да чакам Елизабет да съчини съглашение с моите врагове, което ме изпраща, условно освободена, във Франция, или ми нарежда да се укрия в манастир. Трябва да се върна в Шотландия и да вляза отново в битка за своя престол. Не съм избягала от замъка Лохлевън, за да не правя нищо. Не се освободих от една тъмница, за да чакам кротко в друга. Трябва да бъда свободна.