Когато него го нямаше вече, на мен, неговата вдовица, сам-сама на света, се падна да браня наследството си на земята. Той ми беше оставил всичко, на мое име, Бог да го благослови, защото знаеше, че ще го опазя. Противно на всички традиции, обичаи и практики, които превръщат вдовиците в просякини, а мъжете — в единствени наследници, той вложи всяко пени на мое име, дори не и под попечителство, или на името на някой сродник. Той не ценеше никой мъж, който и да е мъж, повече от мен, неговата съпруга. Той го даде изцяло на мен. Помислете си за това! Той ми даде всичко.
А аз се зарекох, че няма да предам скъпия ми Кавъндиш. Зарекох се, с ръка върху ковчега му, че ще пазя кесиите със злато под брачното ложе, земите, които бях наследила от него, църковните свещи върху масите ми и картините по стените ми, и че ще изпълня дълга си към него, като негова добра съпруга, като се боря да докажа неговата титла като своя. Той ми остави богатството си: мой дълг към него беше да се погрижа желанията му да бъдат уважени. Щях да се погрижа да опазя всичко. Приех като свой свещен дълг да опазя всичко.
А после, слава на Бога, исковете срещу мен бяха прекратени поради смъртта на една друга кралска особа. Сам Бог опази моето протестантско богатство. Стига да можеше, папистката кралица Мери щеше да заграби отново всички църковни земи. Щеше да нареди манастирите да бъдат наново построени, а абатствата — повторно осветени, и със сигурност — всичко да бъде иззето от добрите служители, които само изпълняваха дълга си — но Бог побърза да я прибере при Себе си и тя умря, преди да успее да лиши от собственост всички ни, а новата владетелка беше нашата Елизабет.
Нашата Елизабет, протестантската принцеса, която знае цената на хубавия имот така добре, както и ние, останалите, която, също като нас, обича мира, земята и сигурността, която парите дават. Тя разбира много добре цената на нашата преданост към нея. Всички ще бъдем добри протестанти и верни поданици, ако тя ни остави да си запазим отмъкнатите папистки богатства и се погрижи никога повече папистка да не заеме трона ни и да не застраши отново богатството ни.
Бях се погрижила да заема място, близко до нея още от най-ранните години, както поради пресметливост, така и по предпочитания. Израснах в протестантско семейство, на служба при великата лейди Франсес Грей. Бях компаньонка на лейди Джейн Грей, и служех на един Бог, който възнаграждава усърдната работа. Бях в Хатфийлд, когато лично моят приятел Робърт Дъдли донесе вестта, че старата кралица е мъртва и Елизабет е наследницата. Присъствах на коронацията й като красива и заможна вдовица (Бог да благослови моя съпруг Кавъндиш за това), а следващият ми съпруг, Уилям Сейнт Лоу, беше назначен от нея за главен иконом на Англия. Долових погледа му по време на вечерята след коронацията й, и разбрах, че той ме погледна и видя една красива трийсетгодишна жена, с огромни земи, които се простират изкусително редом до неговите собствени. Скъпият Кавъндиш ме беше оставил толкова заможна, че навярно можех да сключа още по-успешна брачна сделка. Като един такъв се споменаваше сър Джон Тин от Лонглийт, а имаше и други. Но, да си кажа истината, Уилям Сейнт Лоу беше красив мъж и аз го харесах заради самия него. Освен това, макар сър Джон да притежава Лонглийт, който е дом, за какъвто всяка жена може да копнее, земите на Уилям Сейнт Лоу бяха в моята родна провинция Дербишър, и това накара сърцето ми да забие по-бързо.
Знаех, че със съпруг като него, и с добра протестантска кралица на трона, никой няма да постави под въпрос произхода на два златни свещника, които някога са стояли на олтар, а сега — на най-хубавата ми маса. Никой не би се тревожил за някакви си триста красиви сребърни вилици, две дузини златни кани, няколко изящни съда от венецианско стъкло, и сандъци със златни монети, които изведнъж се появиха в описите на домашните ми вещи. Нима, в името на протестантския Бог, когото всички ние почитаме и пред които се прекланяме, някой би безпокоил една предана на престола вдовица, която не е сторила нищо, освен да обича красивите вещи, с които е имала късмета да се сдобие? Едва ли би се вдигнал твърде голям шум за земи, които са принадлежали някога на църквата, а сега принадлежат на мен. И не би трябвало. „Не връзвай устата на вол, кога вършее“4, казваше ми моят Кавъндиш, а понякога, не съвсем на шега, „Бог помага на онези, които сами си помагат.“
Но никой от нас — кълна се в Богородица — никой от нас, дори в най-голямата си алчност, не би приел замъка Тътбъри дори и даром. Ще струва повече да се приведе в ред, отколкото да се събори и да се започне отново. Просто си представям как моят Кавъндиш го оглежда внимателно и ми казва: „Бес, любима, един замък е много хубаво нещо, но къде е печалбата от него?“ И двамата щяхме да си тръгнем и да се насочим към по-добро вложение: нещо, което можем да купим евтино и да го подобрим.