— Вие сте се омъжвали доста често, нали?
Кралицата ме поглежда внимателно.
Засмивам се:
— Графът е четвъртият ми съпруг, Бог да го благослови и да го пази — казвам. — Имах лошия късмет да овдовея три пъти. Обичах и изгубих трима добри мъже, и скърбях за всеки.
— Следователно не е възможно точно вие да вярвате, че една жена се чувства най-добре, оставена сама на себе си, живееща сама, единствено с богатството си, без съпруг, деца или дом?
Всъщност, не мога. Не го вярвам.
— За мен нямаше избор. Аз не притежавах състояние. Трябваше да се омъжа заради доброто на семейството си и за да осигуря собственото си бъдеще. Първият ми съпруг умря, когато и двамата бяхме още деца, и ми остави малка зестра. Вторият ми съпруг беше добър към мен и ме научи как да управлявам домакинство и ми остави имуществото си. Третият ми съпруг стори това в още по-голяма степен. Той остави къщите си и всичките си земи изцяло на мен, на мое име, така че да мога да стана подходяща съпруга на графа, Шрусбъри, който ми даде титла, и по-голямо богатство, отколкото можех да си мечтая, когато не бях нищо повече от дъщеря на бедна вдовица в Хардуик.
— А деца? — тя насочва хода на разговора с въпросите си.
— Родила съм осем — казвам гордо. — А Бог беше добър към мен, и шест от тях още са живи. Най-голямата ми дъщеря, Франсес, вече се грижи за невръстно момиче: нарекоха го Беси, на мен. Аз съм както майка, така и баба. И очаквам да имам още внуци.
Тя кимва:
— Тогава сигурно смятате, както смятам и аз, че една жена, която превръща себе си в безплодна стара мома, върви против Бог и против собствената си природа, и не може да благоденства.
Наистина смятам така, но проклета да съм, ако й го кажа.
— Мисля, че кралицата на Англия трябва да постъпи както предпочита — заявявам дръзко. — А и не всички съпрузи са добри съпрузи.
Говоря напосоки, но отбелязвам, че съм засегнала болно място. Тя млъква и след това за мой ужас виждам, че е извърнала поглед от ръкоделието си и в очите й има сълзи.
— Не исках да ви засегна — тихо казва тя. — Знам много добре, че не всички съпрузи са добри. От всички жени на света именно аз би трябвало да зная най-добре това.
— Ваша светлост, простете ми! — проплаквам, ужасена от сълзите й. — Не исках да ви разстройвам! Не мислех за вас! Нямах намерение да намеквам нещо за вас или за вашите съпрузи. Не зная нищо за вашето положение.
— Тогава трябва да сте единствена по рода си, защото, изглежда, във всяка кръчма в Англия и Шотландия се знае всичко за моето положение — троснато казва тя, като избърсва бързо очи с опакото на ръката си. Ресниците й са мокри. — Сигурно сте чули ужасни неща за мен — казва тя с овладян тон. — Сигурно сте чули, че съм изневерила на съпруга си с граф Ботуел, че съм го подтикнала да убие клетия ми съпруг, лорд Дарнли. Но това са лъжи. Аз съм напълно невинна. Умолявам ви да ми повярвате. Можете да ме следите и наблюдавате. Запитайте се дали смятате, че съм жена, която би изложила себе си на безчестие заради похот? — Тя обръща към мен красивото си, покрито със следи от сълзи лице. — Приличам ли на такова чудовище? Такава глупачка ли съм, че да захвърля честта, репутацията и трона си заради удоволствието на един миг? Заради един грях?
— Животът ви е бил изпълнен с големи тревоги — казвам безпомощно.
— Когато бях дете, ме омъжиха за престолонаследника на Франция — казва ми тя. — Това беше единственият начин да ме опазят от амбициите на крал Хенри Английски: той щеше да ме отвлече и да пороби страната ми. Бях възпитана като френска принцеса: не можете да си представите нещо по-красиво от френския кралски двор — къщите, и роклите, и богатството, което ме заобикаляше отвсякъде. Беше като вълшебна приказка. Когато съпругът ми умря, всичко свърши за мен в един миг, а след това дойдоха при мен с вестта, че майка ми също е починала; и тогава разбрах, че ще трябва да се върна у дома в Шотландия и да предявя претенциите си за трона. Не смятам, че това е безумие. Никой не може да ме укори за това.