Тя ме поглежда внимателно.
— Шрусбъри? — пита тя. Произнася го „Шюзбюи“ и аз се чувам как се разсмивам просто от наслада при факта, че тя още не може да произнася името ми.
Изведнъж лицето й грейва, когато тя също се разсмива.
— Още ли не мога да го кажа? — пита тя. — Това още ли не е правилно?
— Шрусбъри — казвам аз. — Шрусбъри.
Устните й се нагласяват да произнесат името ми, присвивайки се така, сякаш се готви да ме целуне:
— Шоусбуи — казва тя, а после се разсмива. — Не мога да го кажа. Да ви наричам ли по някакъв друг начин?
— Наричайте ме Шюзбюи — казвам. — Единствено вие ме наричате така.
Тя застава пред мен и аз свивам длани, за да поема обутия й в ботуш крак. Тя се хваща за гривата на коня, и аз с лекота я повдигам върху седлото. Тя язди различно от всяка друга жена, която съм познавал преди: по френската мода, спуснала крака от двете страни на коня. Когато моята Бес видя за първи път това, и кафявите дълги и тесни панталони, които тя носи под костюма си за езда, съпругата ми заяви, че ще избухне бунт, ако тя излезе в такъв вид. Толкова непристойно било.
— Самата кралица на Франция, Катерина де Медичи, язди така, а също и всяка принцеса на Франция. Нима се опитвате да ми кажете, че тя, и всички ние, грешим? — настоя кралица Мери, а Бес поаленя чак до ушите, помоли за извинение и каза, че съжалявала, но това било странно за очите на англичаните, и не би ли се съгласила кралицата да язди на дамско седло зад някой от конярите, щом не желае да язди странично?
— Предпочитам този начин, защото така мога да яздя бързо като мъж — каза кралица Мери, и с това въпросът беше приключен, въпреки мърморенето на Бес, че за нас не би било от полза, ако тя може да надмине в ездата всеки от пазачите си.
От този ден тя язди на собствено седло, възседнала по момчешки, а роклята й се спуска чак до земята от двете страни на коня. Тя язди, както предупреди Бес, бързо като мъж, и в някои дни се налага да полагам усилия, за да не изоставам от нея.
Уверявам се, че малкият й кожен ботуш с ток е сигурно пъхнат в стремето, и за миг задържам крака й в ръката си. Кракът й е толкова малък, с така фино извит висок свод, че когато го уловя, изпитвам странна нежност към нея.
— Достатъчно сигурно ли е? — питам. Тя язди силен кон: винаги се страхувам, че ще бъде прекалено бърз за нея.
— Достатъчно сигурно — отвръща тя. — Хайде, милорд.
Мятам се на собствения си кон и кимвам на стражите. Дори сега, дори когато вече се правят планове за връщането й в Шотландия, когато се подготвя венчавката й с Норфолк, а триумфът й ще настъпи вече всеки момент, на мен ми е наредено да я обграждам със стражи. Нелепо е една прочута кралица като нея, гостенка в управляваната от нейната братовчедка страна, да бъде оскърбявана по този начин, заобиколена от двайсет мъже всеки път, когато иска да излезе на езда. Тя е кралица, за Бога: дала е честната си дума. Да не й се доверяваш, значи да я оскърбиш. Срамувам се, че трябва да го правя. Това е по заповед на Сесил, разбира се. Той не разбира какво означава една кралица да даде честната си дума. Този човек е глупак и заедно със себе си прави и мен на глупак.
Слизаме с тропот по хълма, под надвисналите клони на дърветата, а после се обръщаме и поемаме успоредно на реката през горите. Теренът се извисява пред нас и когато излизаме от дърветата, виждам към нас да се насочва група конници. Около двайсет на брой са, всичките мъже, и аз дръпвам юздите, за да спра коня си, поглеждам назад в посоката, от която сме дошли, и се питам дали можем да ги изпреварим и да ги принудим да се върнат, и дали биха дръзнали да стрелят.
— Сгъстете се — извиквам рязко на стражите. Потърсвам опипом меча си, но, разбира се, не нося такъв, и се упреквам, че съм проявил прекалена самоувереност в тези опасни времена.
Тя вдига бързо поглед към мен: бузите й са румени, усмивката — нетрепваща. Тази жена няма страх.
— Кои са тези хора? — пита тя, сякаш става дума за нещо интересно, а не за опасност. — Не мисля, че можем да спечелим една битка, но можем да им избягаме.
Присвивам очи, за да видя пърхащите на вятъра знамена, а после се разсмивам от облекчение: