— О, това е Пърси, негова светлост лорд Нортъмбърланд, моят най-скъп приятел, и неговият сродник, лорд Уестморланд, заедно с техните хора. За миг си помислих, че сме в беда!
— О, добра среща! — изревава Пърси, докато язди към нас. — Истински късмет. Тъкмо ви идвахме на гости в Уингфийлд. — Той сваля със замах шапката от главата си. — Ваша светлост — казва той, като й се покланя. — За мен е чест. Огромна чест, неочаквана чест.
Не ми е казано нищо за това посещение, и Сесил не ми е казал какво да правя, ако се появят знатни посетители. Поколебавам се, но те са мои сродници и са били мои приятели през целия ми живот: едва ли мога да се отнеса с тях като с непознати, когато са пред самата врата на дома ми. Навикът на гостоприемството е вкоренен в мен твърде силно, за да направя друго, освен да ги поздравя с радост. В моя род има лордове на Севера от поколения насам, всички ние винаги устройваме приеми в домовете си, и предлагаме хубава трапеза както на приятелите си, така и на странниците. Да сторя друго, би означавало да постъпя като търговец-скъперник, като човек, твърде беден, за да има голяма къща и голяма свита. Освен това харесвам Пърси: за мен е удоволствие да го видя.
— Разбира се — казвам. — Добре дошли сте, както винаги.
Обръщам се към кралицата и искам позволението й да ги представя. Тя ги поздравява хладно, с лека, сдържана усмивка, и аз си помислям, че може би й е била приятна ездата ни и не иска времето, което прекарваме заедно, да бъде прекъсвано.
— Ако благоволите да ни извините, ние ще продължим — казвам, опитвайки се да правя всичко каквото поиска. — Бес ще ви посрещне у дома. Но ние все още няма да се връщаме. Нейна светлост много държи на ездата си, а и току-що излязохме.
— Моля ви, не променяйте плановете си заради нас. Може ли да ви придружим? — пита я Уестморланд, покланяйки се.
Тя кимва:
— Ако желаете. И можете да ми съобщите всички новини от Лондон.
Той поема редом с нея и го чувам как бъбри, за да я развлича, а понякога долавям избликналия й смях. Пърси повежда коня си успоредно с моя и всички потегляме рязко в тръс.
— Прекрасни новини. Тя ще бъде освободена другата седмица — казва ми той, по лицето му се е разляла широка усмивка. — Слава Богу, нали, Шрусбъри? Това беше ужасен период.
— Толкова скоро? Кралицата ще я освободи толкова скоро? Научих от Сесил само, че ще бъде това лято.
— Другата седмица — потвърждава той. — Слава на Бога. Ще я изпратят обратно в Шотландия другата седмица.
Едва не се прекръствам: толкова съм благодарен, че всичко ще свърши толкова добре за нея; но прекъсвам жеста и вместо това му подавам ръка и се ръкуваме, с грейнали лица.
— Толкова се тревожех за нея… Пърси, нямате представа как страдаше тя. Чувствах се като злодей, задето я държа така затворена.
— Не мисля, че който и да е верен и предан човек в Англия е спал добре от онова първо проклето разследване насам — казва той кратко. — Бог знае защо не я посрещнахме като кралица и не й дадохме сигурно убежище, без да задаваме въпроси. Един дявол знае какво си е мислил, че прави Сесил, отнасяйки се с нея като с престъпница.
— Да ни принуди да бъдем съдници на интимния живот на една кралица — напомням му. — Да накара всички ни да присъстваме на подобно разследване. Какво искаше да открием? Три пъти нейните врагове предоставяха тайно писмата й и искаха от съдиите да ги прочетат тайно и да издадат присъда, основаваща се върху доказателства, които никой друг не можеше да види. Как би могъл някой да причини подобно нещо на кралица като нея?
— Е, слава Богу, че вие не го сторихте, защото вашият отказ провали плановете на Сесил. Кралицата винаги е искала да бъде справедлива спрямо братовчедка си, и сега намира изход. Кралица Мери е спасена. А разследването на Сесил е захвърлено обратно при лютераните, където му е мястото.
— Такова ли е желанието на самата кралица? Знаех, че тя ще постъпи правилно!
— Тя се противопостави на Сесил още от началото. Винаги е казвала, че кралицата на шотландците трябва отново да се върне на трона си. Сега е убедила Сесил в това.
— Слава Богу. Какво ще стане?
Той млъква внезапно, тъй като тя спира коня си пред нас и се обръща да ме попита:
— Шюзбюи, мога ли да галопирам тук?
Пътеката пред нея е равна, тревиста и се издига равномерно нагоре. Сърцето ми винаги се свива от тревога, когато тя препусне с тропот като в кавалерийско нападение, но ходът на коня е уверен и тя би трябвало да е в безопасност.
— Не твърде бързо — казвам като загрижен баща. — Не галопирайте твърде бързо — и тя размахва камшика си като момиче, обръща коня си и препуска като луда, докато пазачите й и Уестморланд се влачат зад нея, безнадеждно изостанали.