— Не е — възразявам глупаво. — Как би могъл?
— Имал е — казва тя рязко. — Не сме такива глупаци, че да правим каквото и да е без позволението на Сесил. Погрижих се за това.
Отнема ми цяла една дълга минута да разбера, че шпионинът в моето домакинство, работещ за човек, когото мразя, чието падение планирах, е моята любима съпруга. Още един миг ми е нужен да разбера, че съм бил предаден от жената, която обичам. Отварям уста да я прокълна заради неверността й, но после спирам. Вероятно е спасила живота ни, като ни е задържала на печелившата страна: на страната на Сесил.
— Ти си казала на Сесил? Ти си преписала писмото и си му го предала?
— Да — казва тя кратко. — Разбира се. Аз му докладвам. Правя го от години.
Тя се извръща от мен към прозореца и поглежда навън.
— Не помисли ли, че проявяваш невярност спрямо мен? — питам я аз. Изтощен съм: не мога дори да й се разгневя. Но не мога да сдържа любопитството си. Да ме предаде и да ми каже за това без капка срам! Да бъде толкова безочлива и дръзка!
— Не — казва тя. — Не помислих, че не съм ти вярна; защото не беше така. Аз служех на теб, макар че на теб не ти достига ум да го разбереш. Като доносничех на Сесил, аз опазих нас, и богатството ни. Каква проява на невярност има в това? Как може да се сравнява то с това да заговорничиш с друга жена и приятелите й срещу сигурността на кралицата на Англия в дома на собствената си съпруга? Как може то да се сравни с това да защитиш богатството на друга жена на цената на безопасността на собствената ти съпруга? Как може да се сравни с това да сервилничиш пред друга жена през всеки ден от живота си, а да излагаш на риск собствената си съпруга? Да оставяш богатството й наполовина прахосано, а земите й — застрашени?
Горчивината в гласа й ме зашеметява. Бес все още гледа през прозореца, с уста, пълна със злъч, със сурово лице.
— Бес… жено… Невъзможно е да мислиш, че предпочитам нея пред теб.
Тя дори не обръща глава.
— Какво ще правим с нея? — пита тя. Кимва към градината и аз се приближавам малко към прозореца и виждам шотландската кралица, все още в градината, със загърнати с наметка рамене. Тя тръгва по протежение на терасата, за да погледне към гъстата гора на крайречната долина. Засенчва очите си с ръка, за да ги предпази от ниското есенно слънце. За първи път се запитвам защо се разхожда и гледа на север, по този начин, всеки ден. Дали се взира да види праха, вдигнат от усилено яздеща армия, начело с Норфолк, дошла да я спаси и след това да я отведе надолу по пътя до Лондон? Дали смята отново да обърне страната надолу с главата в ноктите на войната, брат срещу брата, кралица срещу кралица? Тя стои в златната следобедна светлина, наметката й се развява и се дипли леко зад гърба й.
Има нещо в начина, по който държи главата си, като красива фигура в жива картина, което кара човек да закопнее за армия в полята отдолу, армия, която да я спаси и отведе. Макар да е моя пленница, аз копнея тя да избяга. Тя е твърде изящна красавица, за да чака в някаква кула, без да има кой да я спаси. Тя е като принцеса от детска приказка, невъзможно е да я видите, красива като картина, и да не поискате да я освободите.
— Тя трябва да бъде свободна — казвам непредпазливо на Бес. — Когато я виждам така, разбирам, че тя трябва да бъде свободна.
— Определено е трудна за опазване — казва тя без следа от романтични нотки в гласа.
Септември 1569, замъкът Тътбъри: Мери
Ботуел,
Сега ме отвеждат в замъка Тътбъри. Лордовете от Севера и Хауърд ще се вдигнат на бунт за освобождаването ми на шести октомври. Ако можеш да дойдеш, ще командваш армията на Севера и ние отново ще потеглим в битка, в която можем единствено да спечелим. Ако ли не, пожелай ми късмет. Имам нужда от теб. Ела.
Кълна се в Девата, това е последният път, в който ще позволя да бъда отведена обратно в този омразен затвор, какъвто е замъкът Тътбъри. Сега отивам кротко, но това е последният път, в който ще ме отведат нагоре по виещия се път до тази воняща тъмница, където слънцето никога не огрява в стаята ми и където вятърът духа постоянно и студено над равните поля. Елизабет се надява, че ще умра от студа и влагата тук, или от болест, причинена от зловонните влажни мъгли откъм реката; но тя греши. Аз ще я надживея. Кълна се, че ще я надживея. Ще трябва да ме убие, ако иска да носи траур за мен. Няма да изнемощея и да умра, за да й угодя. Ще вляза в замъка сега, но ще си тръгна от него начело на моя собствена армия. Ние ще влезем в Лондон и аз ще хвърля Елизабет в тъмница, и ще я видим колко дълго ще издържи в някой избран от мен влажен замък.