— Не, Тед, не бива.
От работниците във фермата и от момчетата в местното училище той се бе научил да ругае.
— По дяволите! — казваше той на Мери. Единствена Мери разбираше какво го вълнува, но тя не можеше да изкаже това с думи дори пред себе си. Това бе едно от нещата, което, макар да беше дете, я правеше да изглежда възрастна, то я отделяше от останалите в семейството, създаваше у нея необикновена решителност. „Те не трябва да правят така — улавяше се да си казва. — Те не трябва да правят така.“
„Дори и да му остават само няколко години живот, те не трябва да отнемат онова, което му остава. Защо трябва да го карат да умира непрекъснато, ден след ден?“ Тези нейни мисли не бяха толкова ясни. Тя негодуваше срещу останалите. Приличаше на войник, застанал на стража край Тед.
Двете деца все повече и повече се затваряха в собствения си свят и само веднъж това, което чувстваше Мери, излезе на повърхността. Случи се с майката.
Един ден в началото на лятото Мери и Тед играеха на дъжда. Стояха на една веранда отстрани на къщата, където от стрехите се лееше вода. В ъгъла на верандата се бе образувала голяма вада и първо Тед, а после и Мери заджапаха из нея, връщаха се обратно на верандата с мокри дрехи и водата на потоци се стичаше от мокрите им коси. Студената вода по телата им под дрехите ги радваше и те се заливаха от смях, когато майката се показа на вратата. Тя погледна Тед. В гласа й се усещаше страх и безпокойство.
— О, Тед, знаеш, че не бива да правиш това, не бива.
Само това. Останалото се подразбра. На Мери не каза нищо. Това беше всичко. „О, Тед, не трябва да правиш това. Не трябва да тичаш, да се катериш по дърветата, да яздиш коне. Най-малкото сътресение може да предизвика онова.“
Старата история се повтаряше и, разбира се, Тед разбра за какво става дума. Пребледня и се разтрепера. Защо другите не разбираха, че за него това беше сто пъти по-лошо? В онзи ден, без да отговори на майка си, в дъжда той избяга от верандата към оборите. Искаше да се скрие от всички. Мери знаеше какво изпитва той.
Изведнъж тя стана възрастна и се ядоса. Майката и дъщерята стояха една срещу друга и се гледаха, жената приближаваше петдесетте, а момичето беше на четиринадесет години. Това променяше нещата в семейството. Мери го разбираше, но чувстваше, че трябва да направи нещо.
— Би трябвало повече да го разбираш, майко — сериозно каза тя. Тя също беше пребледняла. Устните й трепереха. — Не трябва да правиш повече така. Никога вече не прави това!
— Кое, детето ми? — В гласа на майката се усещаше учудване и леко раздразнение.
— Непрекъснато да го караш да мисли за това — отговори Мери. Доплака й се, но не се разплака.
Майката разбра. Настъпи необикновено напрежение преди Мери да си тръгне към оборите в дъжда. Майката искаше да се нахвърли срещу дъщеря си, да я удари може би за това, че се бе осмелила да бъде толкова дръзка. Дете като нея да решава нещата — да се осмелява да кори майка си. Думите й казваха много повече — дори това, да позволят на Тед да умре бързо, изведнъж, по-добре тази смърт, отколкото страхът от внезапната смърт, за която непрекъснато му напомняха. В думите на детето се съдържаха житейските мъдрости: „За какво си струва да живееш? Смъртта ли е най-страшното нещо?“ Майката се обърна и мълчаливо влезе в къщата, а Мери бързо намери Тед в оборите. Той стоеше в една празна конска ясла, беше се облегнал на стената и гледаше втренчено. Не последваха никакви обяснения.
— Да-а! — каза Тед, а Мери отговори:
— Хайде, Тед!
Трябваше да направят нещо по-опасно дори от играта на дъжда. Дъждът вече отминаваше.
— Хайде да се събуем — каза Мери.
Да ходи бос, беше едно от забранените за Тед неща. Събуха си обувките и като ги оставиха в обора, отидоха в овощната градина. Долу в градината имаше една вада, която се вливаше в реката и сега сигурно щеше да е преляла. Те нагазиха в нея и изведнъж Мери се подхлъзна и падна и Тед трябваше да я издърпа навън.
Тогава тя заговори.
— Казах на майка — каза тя, гледайки сериозно.
— Какво? — каза Тед. — Ей, аз май те спасих от удавяне — добави той.
— Така е — каза Мери. — Казах й да те остави на мира. — Изведнъж стана гневна. — Всички трябва да направят това. Всички те трябва да те оставят на мира — каза тя.
Помежду им имаше връзка. Тед направи своето. Той имаше въображение и можеше да измисли много опасни за него неща. Сигурно майката бе разказала на бащата и на Дон за случая. В семейството се появи ново отношение към тях, престанаха да се занимават с двамата и този факт като че ли разкри пред двете деца нови хоризонти в живота. Като че ли нещо се разтвори пред тях. Бяха си създали свой вътрешен свят, той се пресъздаваше всеки ден, в него се появи нов вид сигурност. На двете деца се струваше — макар да не можеха да облекат чувствата си в думи — че се намират в свят, който сами си бяха създали и усещайки там нова сигурност, те можеха изведнъж да погледнат навън и по нов начин да видят какво става там в света, който принадлежеше на другите.