Отглеждаха коне, които не можеха да изорат един-единствен акър земя.
Те бяха грабили и земята, не й се бяха отплатили с нищо, не бяха направили нищо, за да я обогатят, да я засилят. Мислеха си така: „Аз съм Аспинуъл, благородник. Не трябва да си мърся ръцете с ралото.“
„Бяха глупаци, които не знаят какво е да притежаваш земя, да имаш собственост, пари — това значи отговорност. Именно те са хора второ качество.“
Беше взел за жена една от тях и както се оказа, тя беше най-добрата, най-симпатичната и в края на краищата най-красивата от всички.
А ето сега сина му, застанал в този момент редом с майката. И двамата бяха слезли от верандата. За него щеше да бъде естествено и правилно — такъв, какъвто вече беше и какъвто щеше да стане — да притежава и да командва от своя страна.
Разбира се, и останалите деца ще имат своите права. Но ако имаш в себе си маята (Джон Грей усещаше, че синът му Дон я има), имаше начин и това да се уреди. Можеш да ги откупиш от другите, да се споразумееш с тях. Оставаха Тед, а той нямаше да живее, Мери и двете по-малки деца. „По-добре е за теб, ако трябва да се бориш.“
Всичко това — извода от внезапното противопоставяне между бащата и сина — дъщерята, която беше още почти дете, постепенно осъзна по-късно. Дали драмата се бе зародила, когато е било посято семето, или по-късно, когато растението поникнало от земята и пъпките се разтворили, или дори още по-късно, когато зреели плодовете? От една страна, съществуваха Грейови с техните възможности — бавни, пестеливи, можещи, решителни, търпеливи. Защо те бяха заели мястото на Аспинуълови в Богатата долина? Кръвта на Аспинуълови течеше също в двете деца Мери и Тед.
Имаше един от Аспинуълови — както го наричаха „вуйчо Фред“, брат на Луиза Грей, — който понякога идваше във фермата. Беше доста странен на вид, висок възрастен мъж със заострена брада и с мустаци, беше някак си непрегледно облечен, но винаги с неуловимия полъх на своята класа. Идваше от съседния окръжен град, където сега живееше при една от дъщерите си, омъжена там за търговец. Беше възпитан, вежлив старец, който винаги застиваше в необикновено мълчание в присъствието на сестриния си мъж.
В онзи есенен ден синът Дон стоеше близо до майката, а двете деца Мери и Тед стояха настрана.
— Недей, Джон — повтори Луиза Грей. Бащата, който се беше запътил нататък към оборите, спря.
— Да, смятам да ги махна.
— Не, няма да направиш това — изведнъж заговори младият Дон. Изражението на очите му беше необикновено твърдо. Изведнъж онова, което съществуваше между двамата мъже, излезе наяве: „Аз притежавам…“ „Аз ще притежавам.“ Бащата се извърна, погледна остро сина си, после го игнорира.
Майката продължи да умолява.
— Но защо, защо?
— Правят много сянка. Тревата не расте.
— Но ние имаме толкова много трева, толкова много акри с трева.
Джон Грей отговаряше на жена си, но от време на време поглеждаше към сина си. Между тях летяха неизказани думи.
„Аз притежавам. Аз командвам тук. Какво искаш да кажеш с тези думи?“
„Да, така е. Ти притежаваш сега, но скоро ще притежавам аз.“
„Но първо ще те пратя по дяволите.“
„Глупак! Вече не можеш! Вече не можеш!“
Никоя от горните мисли не беше изречена тогава и по-късно дъщерята Мери не можеше да си спомни думите, които си размениха двамата мъже. Изведнъж внезапна решителност обзе Дон, може би внезапната решителност да застане зад майката, даже може би нещо друго — някакво чувство, породено от Аспинуъловата кръв в младия Дон — за миг любовта към дърветата измести любовта към тревата, тревата, която щеше да угои добитъка…
Носител на спортни награди, рекордьор по отглеждане на царевица, познавач на добитъка, влюбен в земята, влюбен в собствеността.
— Няма да направиш това — отново каза Дон.
— Няма да направя какво?
— Няма да отсечеш онези дървета!
Бащата не отговори веднага, а се отдели от малката групичка и се отправи към оборите. Слънцето продължаваше весело да грее. Духаше лек остър студен вятър. Двете дървета приличаха на запалени факли на фона на далечните хълмове.
Беше пладне. Във фермата работеха двама мъже, и двамата млади, които живееха в малката пристройка зад оборите. Единият от тях, със заешка устна, беше женен, а другият, доста красив мълчалив младеж, живееше при него. Те току-що бяха привършили обеда и отиваха към един от оборите. Беше започнало, прибирането на есенната царевица и щяха да режат царевица на една далечна нива.