„Предстои ти да командваш и за теб сега е нужно да отстояваш себе си.
Мъжете като нас не могат да си губят времето с нежности. Някои мъже са създадени да командват и останалите трябва да се подчиняват. Можеш да ги накараш да се подчиняват на теб. Това е един вид смърт.
Нещо у теб трябва да умре, преди да притежаваш и да командваш.“
Очевидно съществуваше повече от един вид смърт. На Дон Грей предстоеше един вид смърт, а на малкия брат Тед предстоеше може би скоро друг вид.
В онзи ден Мери избяга от обора, страшно много искаше да излезе на светло, и дълго време след това не се опитваше да разбере какво се бе случило. Но тя и брат й Тед, преди той да умре, често разговаряха за двете дървета. В един студен ден отидоха и пипнаха дънерите, но те бяха студени. Тед продължаваше да настоява, че режат краката и ръцете само на мъжете, а тя протестираше. Продължаваха да вършат неща, които бяха забранени на Тед, но никой не им се караше и когато една или две години по-късно умря, той умря през нощта в леглото си.
Но докато беше жив, както след това си мислеше Мери, той изпитваше необикновено чувство на свобода, нещо, което му принадлежеше, което му беше приятно, правеше го щастлив, че го притежава. Това беше — както си мислеше тя, — защото той щеше да умре от своята си смърт и никога нямаше да отстъпи, както направи брат му — за да бъде сигурен в собствеността, в успеха, в своето време за командване — той никога нямаше да се изправи срещу неуловимата и ужасна смърт, която беше дошла при неговия по-голям брат.