В седем часа тя вече бе облечена. Пусна телефоните си в дамската чанта — личния си айфон и блекбърито от МИ6 — и отиде да си потърси паспорта. Намери го в най-горното чекмедже на нощното си шкафче до пистолета „ЗИГ Зауер“ и допълнителен пълнител с 9-милиметрови патрони. Автоматично взе и трите и ги прибра в чантата си. Слезе долу, изгаси лампата в края на пътеката и излезе.
64.
Юма стрийт, Вашингтон
Имаше много неща, за които Ребека Манинг не знаеше тази сутрин, включително и факта, че къщата ѝ се наблюдаваше чрез миниатюрна камера, скрита в общинския парк от другата страна на улицата. Тя нямаше представа, че през тази нощ бе поставено и малко проследяващо устройство на колата ѝ — синьо-сивата „Хонда Сивик“ с дипломатически номер.
Камерата документира тръгването ѝ от дома ѝ на Уорън стрийт, а проследяващото устройство регистрираше движението ѝ на запад през жилищния квартал Тенлитаун. Яков Росман предаде информацията чрез криптиран есемес до Ели Лавон, който се бе привел на предната дясна седалка на нисан под наем, паркиран на Юма стрийт. Кристофър Келър беше зад волана. Двамата бяха следили някои от най-опасните мъже на света. Руска къртица с прикрепено проследяващо устройство на колата ѝ едва ли изискваше да вложат целия си талант.
— Тя току-що зави по Масачузетс авеню — докладва Ели.
— В каква посока?
— Все още се движи на запад.
Келър отдели колата от тротоара и пое в същата посока по „Юма“. Улицата пресичаше Масачузетс авеню под ъгъл от около 45 градуса. Той натисна спирачката, когато видя знак „Стоп“, и изчака преминаването на една „Хонда Сивик“, синьо-сива, с дипломатически номер, управлявана от началника на бюрото на МИ6 във Вашингтон.
Лавон бе свел поглед към блекбърито си.
— Тя още се движи по „Масачузетс“.
— Не думай. — Келър пусна още две коли и чак тогава я последва.
— Внимавай — предупреди го Ели. — Тя е добра.
— Да — отговори спокойно Кристофър. — Но аз съм по-добър.
65.
Британското посолство, Вашингтон
След като предната вечер се бе върнал в британското посолство, Греъм Сиймор уведоми шефа на автопарка, че на сутринта ще му трябва кола и шофьор. Каза, че първата му спирка ще бъде хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун, където ще има лична среща на закуска. Оттам щеше да продължи към централата на ЦРУ в Лангли, а от Лангли — към близкото международно летище „Дълес“, където ще го чака чартърен самолет. В разрез с протокола обаче той обясни на началника на охраната, че в този ден ще ходи по ангажименти без бодигардове.
Началникът се възпротиви, но накрая уважи желанието на Сиймор. Колата го чакаше точно в седем сутринта, както бе поискал, пред резиденцията на посланика в Обзървътъри Съркъл. След като се качи, Сиймор информира шофьора, че ще има лека промяна в графика. И строго го предупреди, че при никакви обстоятелства не бива да казва на шефа на автопарка или на началника на охраната.
— Всъщност — заплаши го той, — ако изречеш и една дума за това, ще накарам да те заключат в Тауър или ще те сполети нещо точно толкова зловещо.
— Къде отиваме вместо в „Четири сезона“?
Сиймор съобщи адреса и шофьорът, който беше нов във Вашингтон, го въведе в навигационната си система. Тръгнаха по кръговото на Обзървътъри до Масачузетс авеню, след това поеха на север по Рино Роуд през Кливланд Парк. Завиха надясно по Брандиуайн стрийт, а на Линиан авеню — наляво.
— Сигурен ли си, че си въвел правилно адреса? — попита Сиймор, когато колата спря.
— Кой живее тук?
— Няма да повярваш, ако ти кажа.
Сиймор слезе и тръгна към желязната порта, която се отвори, щом я наближи. Няколко стълби го отведоха до входната врата, където го чакаше жена със сламеноруса коса и ханш, създаден само за раждане. Греъм я позна. Това беше Римона Щерн, началникът на отдел в Службата, познат като „Събиране“.
— Не стойте така! — сопна му се тя. — Влизайте!
Сиймор я последва в голямата всекидневна, където Габриел и двама от неговите висши офицери — Яков Росман и Йоси Гавиш — се бяха събрали около сгъваема маса и се взираха в няколко лаптопа. На стената зад тях имаше голямо петно мухъл. То смътно напомняше за картата на Гренландия.