В дъното на заведението, след витрина с пластмасови на вид кексчета и сандвичи, имаше допълнителни места за сядане. Всички маси без две бяха заети. На едната седеше младеж на около двайсет и пет години с бледо, невидяло слънце лице. Носеше пуловер на Джорджтаунския университет и се взираше в лаптоп. Приличаше на обикновен студент, дошъл заради безплатния интернет. Идеална маскировка, помисли си Ева. Беше уверена, че току-що е идентифицирала израелския компютърен техник, успял да разбие неразбиваемата защита на приемника на СВР.
В 7:40 тя най-накрая даде поръчката си. Продавачът я изпи с очи, докато приготвяше голямото ѝ лате с допълнително мляко, което тя доста обилно подслади, преди да се отправи към масите в дъното. Момчето с пуловер на Джорджтаун бе единственият мъж, който не вдигна поглед от устройството си, за да проследи как Ева минава по клин и прилепнало горнище на анцуг, и така потвърди, че наистина е израелският компютърен техник.
В лявата страна на помещението имаше стълби към горните маси. Там седеше само един човек — мъж на средна възраст в спортни панталони и поло, който яростно пишеше в бележника си. Беше се настанил до парапета с изглед към предната част на заведението. Ева седна в дъното, близо до вратата, която водеше към празната тераса. Копчето за включване на приемника на СВР тракна приглушено. Но въпреки това мъжът вдигна поглед и се намръщи, преди отново да се върне към работата си.
Ева извади телефона си от дамската чанта и провери колко е часът. Беше 7:46. Прозорецът се отваряше след четиринайсет минути. Петнайсет минути след това пак се затваряше и ако всичко вървеше по план, къртицата на Саша щеше да бъде разобличена. Ева не изпитваше вина, само страх — от това, което би се случило, ако СВР по някакъв начин успееше да я залови и да я върне в Русия. Килия без прозорци в дъното на тъмен коридор в затвора в Лефортово, мъж без лице.
Пуф…
Погледна пак колко е часът. Беше 7:49. „Побързай — помисли си тя. — Моля те, побързай.“
68.
Уисконсин авеню, Вашингтон
От другата страна на Уисконсин авеню и сто метра на север се намираше луксозен супермаркет „Сейфуей“, направен така, че да се хареса на изисканата клиентела на Джорджтаун. Той имаше покрит паркинг на нивото на улицата и втори открит зад магазина, който Ребека Манинг предпочиташе. Тя мина с колата бавно по рампата, взирайки се настойчиво в огледалото за обратно виждане. На два пъти, докато шофираше, за да открие дали има опашка, обмисляше да се откаже от предаването, боейки се, че ФБР я следи. Сега вече смяташе, че тези страхове са били необосновани.
Ребека спря в далечния ъгъл на паркинга, преметна дамската си чанта на рамо и се отправи към задния вход на магазина. Кошниците бяха близо до асансьора, който водеше до гаража. Ребека взе една от тях и я понесе към щандовете за храна, подмина ги и дълго обикаля между рафтовете, докато се увери, че никой не я следи. Остави кошницата на масата за самотаксуване и заслиза по дълго стълбище към главния вход откъм Уисконсин авеню. Трафикът в пиковия час се спускаше по хълма към Джорджтаун. Ребека изчака светофарът да се смени, преди да прекоси улицата. След това зави на юг и докато минаваше покрай затъмнения турски ресторант, се настрои да продължи към мястото на предаването.
От вратата на ресторанта до входа на „Старбъкс“, където стоеше бездомник в мръсни парцаливи дрехи, имаше четиресет и седем крачки. При обичайни обстоятелства Ребека би му дала пари, както майка ѝ винаги оставяше по някоя монета на просяците по улиците на Париж, макар да нямаше много повече от тях. Тази сутрин обаче тя мина виновно покрай човека и влезе.
На касата имаше опашка от осем души. Адвокати лобисти с тревожен вид, няколко бъдещи служители на МИ6 от Британското международно училище, висок мъж с бледа кожа и безцветни очи, който имаше вид на човек, неспал цяла седмица. Момчето зад щанда пееше A Change Is Gonna Come5. Ребека погледна часовника си. Беше 7:49.
Кристофър Келър и Ели Лавон не си направиха труда да проследят Ребека Манинг в горния паркинг на „Сейфуей“. Вместо това бяха паркирали на Трийсет и четвърта улица пред прогимназия „Харди“, на удобно място, което им позволяваше да наблюдават пристигането ѝ в „Старбъкс“. Лавон предаде новината в командния център на Чесапийк стрийт. А това не беше необходимо, тъй като Габриел и всички останали от екипа наблюдаваха Ребека на живо през камерата на телефона на Илан. Всички освен Греъм Сиймор, който бе излязъл в градината, за да приеме обаждане от Воксхол Крос.
5
Песен на Сам Кук от 1964 г., станала химн на Движението за граждански права в САЩ. — Б.р.