Намръщи се към екрана заради камерите, които без съмнение я следяха, и натискайки измамна икона, превърна доклада си в дигитален прах. Вече го нямаше, никога не бе съществувал. След това натисна друга фалшива икона и изчезна и самото приложение. Вече липсваха каквито и да е доказателства за държавна измяна на телефона ѝ или във вещите ѝ. Само оръжието беше в дамската ѝ чанта, бе го пъхнала там, преди да излезе от къщата. Изведнъж се почувства доволна, че бе у нея.
Бягай…
Откога знаеха? И колко…! Бяха ли наясно, че шпионира за Московския център? Или пък че е родена и възпитана да бъде шпионин, че е дъщеря на Ким Филби и делото на живота на Саша? Спомни си необичайното посещение на Греъм в дома ѝ предната вечер и тревожната вест, че Даунинг стрийт възнамерява да скъса дипломатическите връзки с Москва. Беше лъжа, помисли си тя, която целеше да я накара да се свърже с водещите си офицери. Нямаше никакъв план за прекъсване на отношенията с Русия, нито насрочена среща в Лангли. Подозираше обаче, че на международно летище „Дълес“ наистина чакаше самолет. Той щеше да я отведе обратно в Лондон, където да е подръка на британската съдебна система.
Бягай…
Не още, помисли си тя. Не и без план. Трябваше да реагира методично, както бе направил баща ѝ през 1951 година, когато бе разбрал, че Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали в Съветския съюз и са го оставили опасно открит. Той бе отишъл с колата си до полята на Мериланд и бе заровил там фотоапарата и филмите от КГБ. Надолу по реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар… Колата на Ребека обаче нямаше да ѝ свърши работа. На нея със сигурност имаше проследяващо устройство. Това обясняваше защо не бе забелязала никакви преследвачи.
За да се спаси — да избяга — Ребека се нуждаеше от кола и достъп до неподслушван телефон. Саша я бе уверил, че при спешен случай той ще успее да я изтегли в Москва така, както Юрий Модин бе извел баща ѝ от Бейрут. Ребека разполагаше с телефон, на който да се обади в руското посолство, и кодова дума, с която да съобщи на човека от другата страна на линията, че е в беда. Думата беше „Вреж“. Името на стар ресторант в арменския квартал в Бейрут.
Но първо трябваше да се махне от мястото на трансфера. Предположи, че няколкото души, седнали около нея, са британски или американски, или дори израелски агенти. Тя спокойно пъхна айфона в чантата си, стана и хвърли чашата си през кръглата дупка в шкафа за отпадъци. Вратата откъм Уисконсин авеню бе вдясно от нея. Само че тя се обърна наляво и пое към масите в дъното на кафенето. Никой не я погледна. Никой не смееше.
71.
Чесапийк стрийт, Вашингтон
На около пет километра на север, в командния център на Чесапийк стрийт, Габриел наблюдаваше с нарастваща тревога Ребека Манинг през камерата на Илан.
— Какво се случи току-що?
— Тя не предаде доклада — каза Греъм Сиймор.
— Да, знам. Но защо?
— Нещо трябва да я е подплашило.
Габриел погледна към Яков Росман.
— Къде е тя сега?
Яков набра запитването на лаптопа си. Михаил отвърна след секунди. Ребека Манинг беше в тоалетната.
— И какво търси там? — попита Габриел.
— Използвай въображението си, шефе.
— Това и правя. — Изминаха още трийсет секунди, а нямаше и знак от нея. — Имам лошо предчувствие, Греъм.
— Какво смяташ да предприемеш?
— Имаш доказателствата, от които се нуждаеш.
— Това е спорно, но те слушам.
— Кажи ѝ, че си променил решението си за срещата в Лангли. Предай ѝ, че искаш и тя да е там. Това ще привлече вниманието ѝ.
— А после?
— Кажи ѝ, че ще се срещнете в посолството. — Габриел замълча и веднага добави: — И след това я арестувай в мига, в който стъпи на британска земя.
Сиймор написа съобщението на блекбърито си и го прати. Петнайсет секунди по-късно устройството избръмча от получения отговор.
— Тя тръгва натам.
72.
Уисконсин авеню, Вашингтон
Зад заключената врата на унисекс тоалетната на кафенето Ребека препрочиташе есемеса на Греъм Сиймор.
Промяна в плана. Искам да ме придружиш в Лангли. Да се срещнем възможно най-скоро в бюрото… Добронамереният тон не можеше да скрие истинското значение на съобщението. То потвърждаваше най-лошите ѝ страхове. Тя бе разкрита и примамена в капан.
Някой нетърпеливо натисна дръжката на вратата.
— Една минута, моля — каза Ребека със спокойствие, което би стоплило предателското сърце на баща ѝ. В огледалото се отразяваше неговото лице. „С всяка изминала година — казваше майка ѝ — все повече заприличваш на него. Същите очи. Същото надменно изражение.“ Ребека никога не беше сигурна дали майка ѝ правеше комплимент.