Той се търкаля няколко метра по ужасен начин, преди най-накрая да спре. Граф се поколеба дали да не отиде да го види как е, дори и само за да потвърди очевидното, ала в същия миг забеляза кола, която приближаваше от същата посока с висока скорост. С Шулци на ръце, Алоис бързо избяга от платното и остави колата да премине. Тя забави ход, за да огледа катастрофата с мотоциклета, а после спря до падналия човек в черно, който лежеше неподвижно на улицата.
От предната дясна врата на колата слезе някакъв мъж. Бе висок и слаб и бледото му лице сякаш светеше в мрака. Погледна надолу към мъжа — излъчваше повече гняв, отколкото съжаление, забеляза Граф. После свали каската с пуснат визьор на моториста. А след това направи нещо необичайно, нещо, което Алоис никога нямаше да сподели с когото и да е. Снима лицето на мъртвеца с мобилния си телефон.
Светкавицата стресна Шулци и кучето залая. Мъжът се взря хладно в Граф, преди да се прибере в колата. И след миг тя изчезна.
Изведнъж нощта бе огласена от сирени. Алоис Граф би трябвало да изчака полицията, за да обясни на какво бе станал свидетел. Но вместо това забърза към дома си с гърчещия се в ръцете му Шулци. Алоис помнеше Виена след войната. „Понякога — помисли си той — е по-добре да не виждаш нищо.“
6.
Виена — Тел Авив
Два трупа на разстояние от шест километра. Единият — прострелян два пъти от упор. Другият — загинал в катастрофа моторист при висока скорост и въоръжен с пистолет 45-и калибър „Хеклер и Кох“, с прикрепен към него заглушител. И на двете места нямаше свидетели, нито охранителни камери. Ала това беше без значение; част от историята бе записана в снега, в следите от гумите и стъпките, с гилзи и кръв. Австрийците работеха бързо, защото според прогнозата се очакваше проливен дъжд, последван от два дни необичайно топло време. Променящият се климат заговорничеше срещу тях.
У застреляния мъж имаше мобилен телефон, портфейл и руски паспорт, който го идентифицираше като Олег Гурковски. Според останалите документи, намерени в портфейла, той бе жител на Москва и работеше в компания за телекомуникационни технологии. Възстановката на последните часове от живота му се оказа доста лесна. Полетът на „Аерофлот“ от Москва до Будапеща. Стаята в „Интерконтинентал“, където, странно, бе оставил багажа си. Нощният влак до Виена. Охранителните камери на гара Вестбанхоф го бяха уловили да се качва в такси. А когато полицията разпита шофьора му, той си спомни, че го бе оставил пред хотел „Бест Уестърн“ на Щубенринг. Оттам той бе пресякъл Дунавския канал през Шведенбрюке, последван от мъж. Полицията откри няколко записа от охранителни системи на магазини и пътни камери, на които лицето на преследвача се виждаше частично. Той също бе оставил стъпки по пътя, особено на Кармелитерплац, където снегът беше почти непокътнат. Обувките му бяха размер 48, в походката му нямаше особености. Криминалистите намериха няколко от същите стъпки точно до тялото. Откриха и шест гилзи 45-и калибър и следи от гуми „Мецелер Лазертек“ за мотоциклет. Анализът на следите щеше да ги свърже категорично с разбитото БМВ на Брюнерщрасе, а балистичните експертизи установиха съответствие между гилзите и 45-калибровия „Хеклер и Кох“, който бе носил мотористът, блъснал се в паркирана кола. У мъжа нямаше нищо друго. Нито паспорт, нито шофьорска книжка, нито пари в брой, нито кредитни карти. Той изглеждаше на около трийсет и пет години, но полицаите нямаше как да са сигурни; на лицето му имаше следи от значителна пластична операция. Заключиха, че е професионалист.
Но защо професионален убиец би загубил контрол над мотоциклета си на Брюнерщрасе? И кой бе мъжът, следвал убития руснак от хотел „Бест Уестърн“ до мястото във Втори район, където той бе застрелян с два куршума от упор? И преди всичко — защо руснакът бе дошъл във Виена от Будапеща? Дали е бил повикан? Ако бе така, от кого? Въпреки тези въпроси, престъплението носеше всички белези на поръчково убийство, извършено от високоефективна разузнавателна служба.
През първите часове на разследването австрийската полиция запази в тайна тези изводи, но медиите бяха свободни да предполагат каквото им душа поиска. До късния предобед те вече бяха убедили сами себе си, че Олег Гурковски е дисидент, макар никой от руската опозиция да не бе чувал за него. Но в Русия имаше хора, които твърдяха, че го познават добре. Сред тях беше и адвокат, за когото се говореше, че е личен приятел на самия Цар. Само че не го знаеха като Олег Гурковски. Истинското му име било Константин Киров, таен служител на СВР, руската разузнавателна служба.