Тук вече, както се казваше, пътят беше царски — с по две ленти в двете посоки, разделени от зеленина. Габриел беше в платното, водещо на изток, и се движеше към Вашингтон. Не беше грешка, той вече бе по-близо до река Потомак и историческия канал „Чесапийк енд Охайо“, който се простираше в продължение на 460 километра от Джорджтаун до Къмбърланд, Мериланд. Каналът имаше седемдесет и четири шлюза, седем от които бяха по протежение на Клара Бартън Паркуей, включително и Шлюз 10, където имаше малък паркинг. Обикновено през уикендите беше препълнен с коли на туристи. Но в 10:39 в четвъртък предобед, когато цял Вашингтон се готвеше за още един ден на политически битки, той бе пуст.
Габриел слезе от форда и прекоси стария дървен мост над канала. Пътека, разкаляна от скорошните дъждове, водеше през кленове и тополи към речния бряг. Остров Суейнсън бе много близо до брега, от който го делеше тесен канал с тъмна и бързотечаща вода. Под огромен чинар имаше преобърната дървена лодка, боядисана в зелено, цвета на Парковата служба.
От другата страна на дървото, далеч от разрушителното действие на водата, движеща се през канала, лежаха три големи камъка, наподобяващи миниатюрен Стоунхендж. Габриел бутна с върха на обувката си единия от тях и видя, че е здраво забит в почвата.
Върна се по пътеката и зачака. Реката течеше в краката му, пътят, разделен от зеленина, беше зад гърба му. Минаха по-малко от пет минути, преди да чуе угасването на двигател на паркинга, последвано от звук от три отварящи се и затварящи се врати в бърза последователност. Погледна назад и видя четирима души — две жени и двама мъже, да пресичат моста над канала. Едната от жените бе облечена в делови костюм, а другата — в ярки спортни дрехи. По-едрият от двамата мъже носеше лопата. Така най-добре се копае гроб, помисли си Габриел.
Извърна се и се загледа в тъмната вода, течаща в канала. В десния джоб на коженото му яке бе блекбърито от Службата. То не му вършеше никаква работа. Сега можеше да го спаси само пистолетът на кръста му — „Барак“ 45-и калибър. С него можеше да спре мъж. Но след малко, помисли си той, с него щеше да спре жена.
80.
Магистрала 495, Вирджиния
По пътя към летище „Дълес“ Михаил Абрамов се обади до булевард „Цар Саул“ и информира оперативното бюро, че е оставил началника на Службата в командния център на Чесапийк стрийт в мрачно и непредвидимо настроение само с един телохранител. Бюрото веднага се обади на телохранителя и той призна, че се е съгласил шефът да напусне командния център сам във форд под наем. А къде бе отишъл, не можеше да отговори. Дали у него бе служебното блекбъри? Да, доколкото му било известно. Не беше сигурен и дали носеше оръжие. Затова бюрото се обади на Михаил и му зададе същия въпрос. Да, каза Михаил, той имаше оръжие. И то голямо.
На оперативното бюро не му трябваше много време, за да открие, че телефонът на началника се движеше на югозапад по Небраска авеню. Минути по-късно устройството пое извън града по булевард „Макартър“. След като прекоси магистрала 495, направи странна промяна на курса и пое обратно към Вашингтон по успоредно шосе, чието име не значеше нищо в Тел Авив. На наблюдаващия анализатор му се стори, че шефът се е изгубил. Или му се е случило нещо по-лошо. Звънна няколко пъти. Никой не вдигна.
В този момент се намеси Узи Навот, който през повечето време бе дистанциран зрител на събитията от тази сутрин. Той също звънна на телефона на шефа и също като анализатора — безуспешно. След това се обади на Михаил и го попита къде се намира, а той му обясни, че с Ели Лавон наближават „Дълес“. Закъсняваха за полета за Торонто.
— Боя се, че ще трябва да отидете другаде — каза Навот.
— Къде е той? — попита Михаил.
— Шлюз 10. До реката.
81.
Кабин Джон, Мериланд
Говореха на руски, тихо и кратко. Габриел, който не знаеше славянски езици, можеше само да гадае какво си казват. Предполагаше, че обсъждат как да продължат сега, когато вече не бяха сами. Гласът на Ребека Манинг бе лесно разпознаваем, акцентът ѝ бе смесица от британски и френски. А в гласа на Ева Габриел долавяше само страх.
Накрая той се обърна бавно, за да разгледа новодошлите. Усмихна се внимателно и кимна. И пресметна колко време щеше да му трябва, за да вдигне оръжието в позиция за стрелба. Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце… Така казваше Ари Шамрон. Ала той имаше предвид „Берета“ 22-и калибър, а не големия „Барак“. Пък и тогава Габриел бе млад.
Никой от четиримата не отговори на поздрава му. Ребека вървеше по пътеката, леко комична в костюма, обувките на токчета и шлифера, увиснал от едната страна заради тежкия предмет в джоба. На крачка зад нея беше Ева, а подире им — мъжете. И двамата изглеждаха тренирани и решителни. Този с лопатата в ръце беше естественият съюзник на Габриел: той трябваше да я хвърли, за да извади оръжие. По-дребният щеше да е по-бърз, а и Ребека също бе показала в Джорджтаун, че борави добре с пистолета. Габриел пресметна, че имаше съвсем малък шанс да оцелее в следващите няколко секунди. Или пък може би нямаше да го убият. Вероятно щяха да го натоварят във вана, да го отведат в Москва и да го съдят за престъпления срещу Царя и неговите крадливи другари в Кремъл.