Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…
Но това бе отдавна, когато той бе принцът на огъня, ангелът на отмъщението. По-добре беше да се откаже и да се маха, надявайки се, че няма да го разпознаят. По-разумно беше да си тръгне с недокосната чест и недокоснато тяло. У дома го очакваха съпруга и деца. Трябваше да управлява Службата и да защитава страната си. А срещу него по пътеката сред дърветата вървеше дъщерята на Ким Филби. Беше я намерил и подлъгал да се издаде. А сега тя неволно се бе насочила право към обятията му. Не, помисли си той, ще свърши работата докрай. Щеше да си тръгне оттук с Ребека Манинг и да я отведе в Лондон със самолета на Греъм Сиймор.
Колкото е необходимо на обикновен смъртен да плесне с ръце…
Ребека се поклащаше по пътеката на обувките си с токчета. Подхлъзна се и залитна и докато си възвръщаше равновесието, очите ѝ срещнаха тези на Габриел.
— Не съм подходящо облечена — каза тя провлачено със своя взет назаем акцент на британската висша класа. — Трябваше да си донеса ботушите.
Тя се олюля и спря. Дъщерята на Ким Филби, постижението на Саша, бе на не повече от три метра от мястото, където стоеше Габриел. Той се усмихна по-широко и изрече на френски:
— Знаех си, че си ти.
Очите ѝ се разшириха и показаха объркване.
— Моля? — попита тя на английски.
А Габриел ѝ отговори на френски, първия език на Ребека. Майчиния ѝ език.
— Това е казал баща ти на Никълъс Елиът в Бейрут. И това ми призна майка ти в Испания вечерта, в която я открихме. Тя ти праща много поздрави, между другото. Съжалява, че нещата са се развили така.
Ребека промърмори нещо на руски. Нещо, което Габриел не разбра. И което накара по-дребния от двамата мъже да посегне към оръжието си. Габриел извади своето пръв и стреля два пъти в лицето му, както бе застрелян Константин Киров във Виена. По-едрият хвърли лопатата и понечи да извади пистолета от кобура си. Габриел застреля и него. Два пъти. В сърцето.
Бяха минали по-малко от три секунди, но в това кратко време Ребека Манинг успя да извади своя „ЗИГ Зауер“ и сграбчи Ева за косата. Сега бяха само тримата край реката, близо до остров Суейнсън, в основата на огромен чинар. Ала не бяха напълно сами, помисли си Габриел. На паркинга от много стар автомобил слизаше мъж с хартиен плик в ръка…
82.
Кабин Джон, Мериланд
— Откъде разбра за това място?
— Майка ти ми го описа.
— Тя ли ме предаде?
— Много отдавна — каза Габриел.
Той се взираше право в сините очи на Ребека през мерника на димящия „Барак“. В тишината сред дърветата четирите изстрела бяха отекнали като топовни залпове, но все още нито една кола не бе спряла, за да проучи какво става. Ребека продължаваше да държи Ева за косата. Беше я придърпала плътно към себе си и завряла дулото на своя „ЗИГ Зауер“ отстрани в шията ѝ, точно под челюстта.
— Давай, убий я — подкани я спокойно Габриел. — Още един мъртъв агент на СВР не означава нищо за мен. А така ще ми дадеш извинение да убия и теб.
За щастие изрече тези думи на френски, език, който Ева не разбираше.
— Тя е била някога агент на СВР — каза Ребека. — Сега е ваш.
— Щом казваш.
— Тя работеше за теб, когато влезе в кафенето.
— Ако това е вярно, защо ти помогна да избягаш?
— Не ѝ дадох друг избор, Алон.
Габриел се усмихна искрено.
— Ти си най-близкото нещо до кралска особа в нашия занаят, Ребека. Поласкан съм, че знаеш името ми.
— Не бъди.
— Имаш очите на баща си — забеляза Габриел, — но устата на майка си.
— Как я намери?
— Всъщност не беше трудно. Тя е единствената грешка на Саша. Трябваше да я отведе в Москва много отдавна.
— Ким не би позволил.
— Така ли го наричаше?
Тя не отговори на въпроса му.
— Той вече се бе оженил за Руфина — обясни Ребека. — Не искаше да обърква пак личния си живот с близостта до бивша любовница.