Ребека пусна още два куршума напосоки в дърветата, докато Габриел, все още стиснал „ЗИГ Зауер“-а, я дърпаше надолу по пътеката. Двамата заедно паднаха в студените води на Потомак. Пистолетът вече беше под водата. Направи откат в ръцете на Габриел, когато четири малки торпеда полетяха към остров Суейнсън.
Според сметките му в пълнителя бяха останали три патрона. Лицето на Ребека се потапяше и надигаше от тъмната бързотечна вода. Очите ѝ бяха отворени и тя пищеше към него от гняв, като не правеше никакво усилие да пести дъха си. Габриел я притисна по-дълбоко и още два куршума полетяха в канала.
Оставаше само един. Той изсвистя от пистолета, когато последният дъх на Ребека излезе от белите ѝ дробове. Щом Габриел я извади от водата, чу стъпки по пътеката. В изтощението си помисли, че Филби идва да спаси дъщеря си, но бяха Михаил Абрамов и Ели Лавон, които идваха да спасят него.
Задавена от речната вода, Ребека се свлече на колене в основата на чинара. Габриел хвърли пистолета ѝ в канала и тръгна нагоре по пътеката към колата. Чак след това си даде сметка, че брои крачките. Бяха сто двайсет и две.
Четвърта част
Жената от Андалусия
84.
Кабин Джон, Мериланд
Бегачка направи откритието в единайсет и петнайсет. Звънна на 911 и операторът се обади на американската паркова полиция, която имаше юрисдикция. Полицаите намериха три трупа: двама мъже и млада жена, всичките с огнестрелни рани. Мъжете бяха с ежедневно облекло, а жената носеше ярки спортни дрехи. Тя бе простреляна веднъж в тила, за разлика от мъжете, които бяха простреляни по два пъти. На паркинга нямаше превозни средства и след първоначалното претърсване на местопрестъплението жертвите не бяха идентифицирани. Но пък бяха намерени два произведени в Русия пистолета — „Токарев“ и „Макаров“ — и което бе по-любопитно, лопата.
Лопатата изглеждаше нова и на дръжката ѝ имаше непокътнат етикет с името на магазина, откъдето бе закупена. Един от полицаите се обади на управителя и го попита дали наскоро е продавал лопата на двама мъже и жена в ярки спортни дрехи. Не, каза управителят, но същата сутрин продал такъв инструмент на жена в делови костюм и бежов шлифер.
— В брой ли плати, или с карта?
— В брой.
— Можете ли да я опишете?
— Над петдесет години, с много сини очи. И акцент — добави управителят.
— Да не би случайно да беше руски?
— Английски.
— Имате ли запис?
— А вие как мислите?
Полицаят измина пътя от местопрестъплението до железарията за четири минути. Докато шофираше, се свърза с началника си и изрази мнение, че на брега на реката тази сутрин се бе случило нещо значително — по-значително дори от загубата на три живота. И затова ФБР незабавно трябвало да бъде уведомено. Началникът му се съгласи и се обади в централата на Бюрото, където вече всички бяха на бойна нога.
Първият агент на ФБР, който пристигна на местопрестъплението, беше самият Доналд Макманъс. В 11:50 предобед той потвърди, че мъртвата жена е същата, която бе видял по-рано сутринта на бензиностанцията на „Шел“ на Уисконсин авеню. А в 12:10, след като разгледа записите от железарията, той позна жената, закупила лопатата — точно тя се беше обадила в руското посолство от телефона на бензиностанцията.
Но коя беше тя? Макманъс прати копие на видеото в централата на ФБР, за да опитат да разяснят как се казва непознатата. Началникът на отдел „Национална сигурност“ на ФБР обаче само погледна записа и предупреди Макманъс да не се занимава повече с това. Жената беше началник на бюрото на МИ6 във Вашингтон.
— Ребека Манинг? — попита, невярващ, Макманъс. — Сигурен ли сте, че е тя?
— Миналата седмица пих с нея кафе.
— Казахте ли ѝ нещо секретно?
Дори тогава, в първите мигове на разразяващия се скандал, началникът на „Национална сигурност“ знаеше, че не бива да отговаря. Той се обади на своя директор. А директорът веднага звънна на главния прокурор, директора на ЦРУ, държавния секретар и накрая и в Белия дом. Протоколът изискваше държавният секретар да се свърже с британския посланик, което той направи в един и половина.
— Доколкото знам, тя пътува към летище „Дълес“ — обясни посланикът. — Ако побързате, може и да я хванете.
Щеше да бъде установено, че фалконът бе излетял от международното летище „Дълес“ в един и дванайсет минути. На борда имаше шестима пасажери. Трима британци и трима израелци. Само една жена между тях. Служителите по поддръжката на летището си спомниха, че тя изглеждала малко дезориентирана и косата ѝ била мокра. Била облечена в анцуг и нови маратонки, също като единия от мъжете, дребен израелец с посребрени слепоочия и зелени очи. Освен това единият от пасажерите — чийто британски паспорт го идентифицирал като Питър Марлоу — пристигнал с ръка, обездвижена с лонгета. Накратко, служителите до един бяха единодушни, че всички изглеждали като минали през месомелачка. И то каква.