Докато самолетът кацне в Лондон, официален Вашингтон вече бе вдигнат по тревога. През следващите двайсет и четири часа обаче бурята остана секретна, разпределена между отделните институции и в общи линии в полето на тайната. ФБР не каза почти нищо за трите трупа, намерени край реката, освен че случаят прилича на грабеж, при който нещо се е объркало. А трите жертви още не били идентифицирани, което не бе точно така.
Но зад кулисите разследването напредваше бързо и с тревожни резултати. Балистичната експертиза определи, че двамата мъже са били убити с оръжие 45-и калибър — в ръцете на човек със значителни умения — и че жената, позната като Ева Фернандес, е загинала в резултат на един изстрел от близко разстояние. Анализаторите на „Национална сигурност“ на Бюрото се заровиха в молбата на жената за зелена карта, историята на пътуванията ѝ и малко странното ѝ бразилско гражданство. Скоро установиха, че тя най-вероятно бе таен агент на СВР, руското външно разузнаване. Двамата мъже, определи ФБР, имаха същия работодател, макар да притежаваха руски дипломатически паспорти. Единият се казваше Виталий Петров, а другият — Станислав Зеленко. И двамата бяха на ниски дипломатически постове за прикритие: Петров в посолството във Вашингтон, а Зеленко — в Ню Йорк.
А това правеше официалното мълчание на Русия още по-озадачаващо. Посолството във Вашингтон не изпрати запитване за двамата мъртви мъже и не изрази протест. Нито Агенцията за национална сигурност забеляза някакво увеличение в криптираната комуникация между посолството и Московския център. Беше очевидно, че руснаците криеха нещо. Нещо по-ценно от мнимата бразилка и двама мускулести агенти. Нещо като Ребека Манинг.
Лангли не мълчеше като Русия. Ако руските подслушвачи бяха наострили уши, което със сигурност правеха, щяха да забележат рязък пик в защитените телефонни обаждания между седмия етаж на централата на ЦРУ и Воксхол Крос. И ако руснаците бяха успели да разбият неразбиваемото криптиране, щяха без съмнение да бъдат доволни от това, което чуваха. Защото в дните след бягството на Ребека Манинг отношенията между ЦРУ и МИ6 се сринаха до дъно, невиждано от 1963 година, когато Ким Филби изчезна от Бейрут и се озова в Москва.
И сега американците удряха с юмруци по масата и искаха отговори. Защо Ребека Манинг се бе свързала с руското посолство? Тя руска шпионка ли е? И ако е така, откога? Колко информация бе предала? Беше ли отговорна за трите трупа, намерени на брега на Потомак край остров Суейнсън? Каква бе израелската връзка? И защо, за бога, тя бе купила лопата от железарията на ъгъла на булевард „Макартър“ и Голдсбъро Роуд?
Нямаше как да се скрие това, което излезе наяве. И чест правеше на Греъм Сиймор — поне в очите на няколкото му останали поддръжници в американската разузнавателна общност, — че не се опитваше да го прави. Увърташе, естествено, ала нито веднъж не каза на американците откровена лъжа, защото, ако го беше сторил, бракът можеше да свърши на секундата. Той най-вече играеше за време и умоляваше Лангли да не съобщава името на Ребека на пресата. Убеждаваше ги, че един публичен скандал няма да се отрази добре на никого. Нещо повече, той щеше да даде още една пропагандна победа на Царя, който напоследък нямаше спирачка. По-добре да оценят щетите тайно и да започнат да поправят отношенията си.
— Няма никакви отношения. — Това заяви директорът на ЦРУ Морис Пейн на Сиймор по сигурния телефон четири дни след като Ребека се върна в Лондон. — Не и докато не сте сигурни, че течът е запушен и службата ви не гълта руска вода.
— И вие сте имали проблеми в миналото, но ние никога не сме заплашвали да оттеглим сътрудничеството си.
— Защото се нуждаете от нас повече, отколкото ние от вас.
— Колко тактично от твоя страна, Морис. Абсолютно дипломатично.
— Майната му на такта! Къде е тя, между другото?
— Предпочитам да не ти казвам по телефона.
— Откога се случва това?
— Това — изрече Сиймор с юридическа прецизност — е въпрос, който живо ни интересува.