— И сега си разкъсван от вина, защото жената, която си принудил да работи за теб, е мъртва.
Той не отговори.
— Но и нещо друго те тревожи — усъмни се тя, ала думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. — Кажи ми, Габриел — продължи Киара, — колко близо бе до смъртта миналата седмица?
— По-близо, отколкото ми се искаше.
— Поне си честен. — Киара погледна към телевизора. Би Би Си показваха снимка на Ребека, направена, когато тя е била в Тринити Колидж. Имаше забележителна прилика с баща си. — Колко дълго могат да пазят тази тайна? — попита пак тя.
— Кой би повярвал на подобна история?
Старата снимка на Ребека Манинг изчезна от телевизионния екран. На нейно място се появи изображението на Греъм Сиймор.
— Направи една грешка, любов моя — каза Киара след малко. — Ако я беше убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи.
По-късно същата вечер, докато Киара спеше дълбоко, Габриел седеше до нея с лаптоп в скута и слушалки на ушите и гледаше отново и отново петнайсетминутен запис. Беше направен със „Самсунг Галакси“, започваше в 7:49 ч. сутринта, когато жена в делови костюм и бежов шлифер влизаше в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун и се нареждаше на опашката пред касата. Пред нея чакаха осем души. През слушалките Габриел чуваше момчето зад щанда да пее доста добре A Change Is Gonna Come. Спомни си, че Греъм Сиймор бе изпуснал представлението. По това време той беше навън, в запуснатата градина на командния център, и приемаше обаждане от Воксхол Крос.
В 7:54 жената даде поръчката си — черно кафе, нищо за ядене, а в 7:56 седна на голямата обща маса и извади айфона си. Даде няколко команди с десния си палец. След това, в 7:57, остави айфона на масата и извади второ устройство — блекбъри, от дамската си чанта. Паролата беше дълга и трудна, дванайсет знака, изписани с двата палеца. След като я въведе, тя погледна към екрана. Момчето зад щанда пееше What’s Going On.
Майко, майко…
В 7:58 жената взе пак айфона си, погледна към екрана и се огледа из кафенето. Беше нервна, помисли си Габриел, което не бе характерно за нея. След това потупа екрана на айфона няколко пъти бързо и го прибра в чантата си. Стана, хвърли чашата си в кофата на шкафа с отпадъците. Вратата бе вдясно от нея. Вместо това тръгна наляво, към дъното на кафенето.
Когато се приближи до телефона „Самсунг Галакси“, лицето ѝ бе като бледа маска. Габриел натисна „пауза“ и се взря в сините очи на Ким Филби. Дали някой я бе подплашил, както предположи Греъм Сиймор, или бе получила предупреждение? Ако е така, от кого?
Саша бе най-очевидният заподозрян. Възможно бе да е наблюдавал трансфера от дистанция, с екипи на улицата или вътре в самото кафене. Може да е забелязал нещо, което не му е харесало, нещо, което го е накарало да нареди на постижението на живота си да прекрати операцията, без да предава нищо, и да бяга към предварително подготвен спасителен изход. Но ако бе станало така, защо Ребека не излезе от кафенето? И защо се втурна в обятията на Ева Фернандес, а не към екипа за изтегляне на СВР?
Защото не е имало екип за изтегляне, помисли си Габриел, докато си спомняше бързото излизане около 8:20 сутринта на известни агенти на СВР от задния вход на руското посолство. Още не. Той нагласи таймкода на видеото и го пусна пак. Часът е 7:56 в популярно заведение на „Старбъкс“ в северната част на Джорджтаун. Жена в делови костюм и бежов шлифер сяда на голямата обща маса и задава няколко команди на айфона си. В 7:57 сменя айфона с блекбъри, но в 7:58 се връща към айфона.
Габриел натисна „пауза“.
Това беше, помисли си той. Лекото трепване на тялото, почти незабележимото разширяване на очите. Това се бе случило в 7:58:46 на айфона.
Пусна пак записа и се загледа как Ребека Манинг подава няколко команди на айфона. А те без съмнение бяха изтрили доклада ѝ до Московския център и софтуера на СВР. Габриел предполагаше, че тя също така бе изтрила и съобщението, което я бе предупредило да бяга. Може би ФБР го бяха намерили, а може би не. Нямаше значение, те никога не биха го споделили с такива като него. Британците бяха братовчеди. Далечни, но все пак братовчеди.
Габриел отвори браузъра на лаптопа и прегледа заглавията на лондонските вестници. Кое от кое по-лошо. Ако я бе убил, когато имаше възможност, нищо от това нямаше да се случи… Да, помисли си той, докато лягаше до спящата си съпруга в тъмнината, това би обяснило всичко.
86.
Итън скуеър, Лондон
Три дни по-късно Габриел отлетя за Лондон с израелски дипломатически паспорт под фалшиво име. Телохранител от посолството го посрещна на летище Хийтроу, както и не толкова таен екип за наблюдение от А4 на МИ5. Звънна на Греъм Сиймор, докато пътуваше към Централен Лондон, и го помоли за среща. Сиймор се съгласи да се видят в девет същата вечер в дома му на Итън Скуеър. Късният час предполагаше, че няма да се сервира вечеря, същото му говореше и студеният поздрав на Хелън Сиймор.