— Той е горе — обяви тя хладно. — Мисля, че знаеш пътя.
Когато Габриел влезе в кабинета на втория етаж, Сиймор преглеждаше съдържанието на папка с червен гриф. Отбеляза си докъде бе стигнал с писалка „Паркър“ и я хвърли бързо в куфарче от неръждаема стомана. Доколкото Габриел знаеше, Греъм вече бе заключил за него сребърните прибори и порцелана. Не стана и не му протегна ръка. Нито предложи да се оттеглят в личната му обезопасена стая. Габриел смяташе, че това не бе необходимо. МИ6 вече нямаше тайни за криене. Ребека Манинг бе предала всичките на руснаците.
— Заповядай. — Сиймор погледна с безразличие към барчето.
— Благодаря, не искам — отвърна Габриел и седна без покана.
Настъпи тежко мълчание. Внезапно той съжали, че бе дошъл в Лондон. Боеше се, че отношенията им са непоправимо разстроени. Спомни си с умиление следобеда във вила „Уормуд“, когато бяха търсили в старите досиета името на любовницата на Ким Филби. Ако тогава знаеше, че ще се стигне дотук, щеше да прошепне на Греъм името на Филби и така да си измие ръцете от цялото това нещо.
— Щастлив ли си? — попита накрая Сиймор.
— Децата ми са добре, съпругата ми, изглежда, ме харесва, а това ми е достатъчно за момента. — Габриел сви рамене. — Така че, да, предполагам, че по-щастлив няма как да бъда.
— Не това имах предвид.
— Мой добър приятел е под обстрел за нещо, за което не е виновен. Загрижен съм за него.
— Звучи ми като нещо, което съм чел на картичка.
— Стига, Греъм, да не се държим така. Минали сме през прекалено много неща заедно.
— И отново ти си героят, а аз съм този, който трябва да чисти бъркотията.
— Няма герои в такива ситуации. Всички губят.
— Освен руснаците. — Сиймор отиде до барчето и си наля в чаша един пръст уиски. — Келър ти праща много поздрави, между другото.
— Как е той?
— За съжаление, лекарите казват, че ще оживее. Разхожда се с много важна тайна в главата.
— Нещо ми подсказва, че тайната ти е на сигурно място у Кристофър Келър. Кой друг знае?
— Никой друг, с изключение на премиера.
— Общо трима души от служителите на Нейно Величество — отбеляза Габриел.
— Четирима — поправи го Сиймор, — ако включиш и Найджъл Уитком, който се досеща.
— И Ребека.
Греъм замълча.
— Тя говори ли? — попита Габриел.
— Ребека Манинг е последният човек на този свят, който би искал да говори.
— Щеше ми се да поговоря с нея.
— Вече имаше тази възможност. — Сиймор се взря в Габриел над уискито си. — Как разбра къде отива тя?
— Имах предчувствие, че ще иска да вземе нещо на излизане от страната. Нещо, което баща ѝ е оставил там през 1951 година, след като Гай Бърджис и Доналд Маклийн са избягали.
— Фотоапарата и филма?
Габриел кимна.
— Това обяснява наличието на лопатата. Но откъде знаеше къде са заровени тези неща?
— От информиран източник.
— Шарлот Бетанкур?
Алон не отговори.
— Ако бе взел тази лопата със себе си след престрелката…
— А защо? — учуди се Габриел.
— Тогава щяхме да измъкнем Ребека от Вашингтон, без американците да разберат — продължи Сиймор. — Видеозаписът как тя купува лопатата от железарията, подписа присъдата ѝ.
— И как би обяснил тримата мъртви агенти на СВР?
— Много внимателно.
— А внезапното отзоваване на Ребека в Лондон?
— Здравословен проблем — предложи Сиймор. — Следва ново назначение.
— Замитане на скандала.
— Ти го каза — кимна Греъм. — Не аз.
Габриел се престори, че мисли.
— Американците щяха да се усетят.
— Благодарение на теб никога няма да разберем дали това щеше да стане.
Алон се направи, че не е чул репликата му.
— Всъщност щеше да е много по-добре, ако Ребека бе напуснала Вашингтон с руснаците. — Той замълча, след това добави: — А това искаше ти от самото начало, нали, Греъм?
Сиймор не отговори.
— Затова прати есемес на айфона ѝ две минути преди прозорецът да се отвори и я предупреди да не прави трансфера. Затова я предупреди да бяга.
— Аз? — учуди се Сиймор. — Защо бих направил нещо подобно?