— По същата причина, по която МИ6 остави Ким Филби да се изниже през 1963 година. По-добре шпионинът да е в Москва, отколкото в британски съд.
Сиймор се усмихна снизходително.
— Май всичко си схванал. Но нали ти ми каза, че началникът на бюрото ми във Виена е руски шпионин?
— Можеш повече от това, Греъм.
Усмивката на Сиймор изчезна.
— Ако трябва да предположа — продължи Габриел, — ти си изпратил съобщението от градината, докато се предполагаше, че водиш спешен разговор с Воксхол Крос. Или може би си накарал Найджъл да го направи вместо теб, за да не оставяш следи.
— Ако някой е предупредил Ребека да бяга — каза Сиймор, — това е бил Саша.
— Не е бил Саша, а ти.
Пак се възцари мълчание. „Значи, така свършва всичко“, помисли си Габриел. Стана.
— Ако се чудиш — проговори Сиймор внезапно, — сделката вече е сключена.
— Каква сделка?
— Сделката да изпратим Ребека в Москва.
— Жалка работа — промърмори Габриел.
— Тя е руска гражданка и полковник от СВР. Там ѝ е мястото.
— Продължавай да си го повтаряш, Греъм. Дори и ти може да си повярваш.
Сиймор не отговори.
— Какво получавате за нея?
— Всички, които поискахме.
— Предполагам, че американците също са се включили. — Габриел поклати бавно глава. — Кога ще се научиш, Греъм? Още колко избори трябва да открадне Царя? Колко политически опоненти трябва да убие на ваша земя? Кога ще му се опънете? Толкова ли много се нуждаете от парите му? Това ли е единственото нещо, което държи на повърхността този прекалено скъп град?
— За теб животът е черно-бял, нали?
— Само когато става въпрос за фашисти. — Той тръгна към вратата.
— Сделката — каза Сиймор — има един проблем.
Габриел спря и се обърна.
— Какъв е той?
— Сергей Морозов. Той е при вас, руснаците го искат.
— Не говориш сериозно.
Изражението на Сиймор даваше ясно да се разбере, че е сериозен.
— Бих искал да ти помогна — тихо заяви Габриел, — но Сергей Морозов е мъртъв. Не помниш ли? Предай на Ребека, че съжалявам, но ще се наложи да прекара остатъка от живота си тук, във Великобритания.
— Защо не ѝ го кажеш сам?
— Какви ги приказваш?
— Спомена, че искаш да поговориш с нея.
— Така е.
— Оказва се — обяви Сиймор, — че и тя иска да поговори с теб.
87.
Шотландските планини
Габриел прекара нощта в тайната квартира на Бейзуотър Роуд и на сутринта се качи на борда на военен транспортен самолет от базата на Кралските военновъздушни сили Нортхолт в покрайнините на Лондон. Телохранителят му от МИ6 му каза в общи линии къде отиват, но продължителността на полета и разположението на земята под тях показваха, че единствената възможност бе да летят към най-северната част на Шотландия. Ребека Манинг очевидно бе захвърлена на края на света.
Габриел най-сетне зърна ивица златист пясък, малък град край морето и две писти като продълговат X, врязан в малките парчета обработваема земя. Това бе базата Лосимът. Керван рейндж роувъри чакаха на обветрения асфалт. Караха няколко километра през меките хълмове, покрити с пирен и прещип, докато най-накрая стигнаха пред портите на отдалечен провинциален замък. Той приличаше на нещо, което МИ6 бяха иззели по време на войната и удобно бяха забравили да върнат.
Зад двойната ограда по обширните зелени морави се разхождаха охранители в цивилни дрехи. Вътре сърдит мъж на име Бърнс осведоми Алон какви са мерките за сигурност и какво е психичното състояние на затворничката.
— Подпишете го — пъхна той под носа на Габриел някакъв документ.
— Какво е това?
— Декларация, че никога няма да обсъждате нищо от нещата, които ще видите и чуете днес.
— Аз съм гражданин на държавата Израел.
— Няма значение, ще измислим нещо.
Помещението, в което накрая го отведоха, не приличаше съвсем на тъмница, но най-вероятно някога е било. До него се стигаше по дълго извито каменно стълбище, което миришеше на мухъл и канализация. Оригиналните каменни стени бяха облицовани с гладък бетон. Боята бе бяла като кост — или като pueblo bianco в планините на Андалусия, помисли си Габриел. Лампите на тавана светеха силно като в операционна зала и тихо бръмчаха. От ъглите надничаха камери и двама надзиратели стояха на пост зад бронирано еднопосочно стъкло.
До решетките на килията на Ребека бяха оставили стол за Габриел. Вътре имаше койка, прилежно оправена, и малка маса, отрупана със стари романи с меки корици. Виждаха се и няколко вестника, очевидно Ребека следеше как се развива нейният случай. Тя бе облечена в свободни джинси и дебел шотландски пуловер, който я предпазваше от студа. Изглеждаше по-дребна от последния път, в който я бе видял, и много слаба, сякаш бе започнала гладна стачка, за да извоюва свободата си. Нямаше грим на лицето и косата ѝ висеше, права и рядка. Габриел не бе сигурен, че тя заслужаваше всичко това. Филби — може би, но не и детето на предателството.