След кратко напрегнато колебание той неохотно пое подадената му през решетките ръка. Дланта ѝ бе груба и суха.
— Моля, седни — предложи тя дружелюбно.
Габриел пак се поколеба, но се отпусна на стола. Надзирател му донесе чай. В него имаше мляко и захар. Чашата бе непосилно тежка.
— За теб няма ли? — попита той.
— На мен ми е позволено само по време на хранене. — Нарочно или не, тя бе изоставила английския акцент. Звучеше като французойка, такъв беше и видът ѝ. — Струва ми се глупаво правило, но какво да се прави.
— Ако ти пречи…
— Не, моля те — настоя Ребека. — Сигурно пътят дотук е бил дълъг. Или може би не — добави тя. — Честно казано, нямам представа къде съм.
Честно казано…
Габриел се почуди дали тя някога е била способна да бъде честна и дали може да различи истината от лъжата.
Седна на ръба на койката си с прибрани колене и опрени на бетонния под стъпала. Бе обута в подплатени с кожа велурени мокасини без връзки. В килията нямаше нищо, с което би могла да се нарани. На Габриел тези предохранителни мерки му се струваха ненужни. Онази Ребека Манинг, която бе видял на брега на Потомак, не бе склонна към самоубийство.
— Боях се, че няма да дойдеш — призна тя.
— Защо? — учуди се откровено Габриел.
— Защото щях да те убия тогава, ако не беше…
— Възхищавам се от искреността ти — прекъсна я той.
Тя се усмихна на абсурдната му забележка.
— И това не те притеснява?
— Да се срещна с някого, който някога е искал да ме убие ли?
— Да.
— Даже ми е станало навик.
— Имаш много врагове в Москва — отбеляза тя.
— Подозирам, че сега са повече от всякога.
— Може би ще успея да променя мнението на СВР за теб, когато поема новия си пост в Московския център.
— Не бих се надявал.
— Недей. — Тя се усмихна, без да показва зъбите си. Габриел вероятно грешеше за нея. Може би наистина трябваше да бъде затворена в клетка. — Всъщност — продължи — съмнявам се, че ще се занимавам с Близкия изток. Отделът за Великобритания е най-естественото ми място.
— Още една причина, заради която правителството ти не бива да обмисля да дава на руснаците предателка като теб.
— Това не е моето правителство и аз не съм предателка. Аз съм проникващ агент. Не е моя вината, че британците са толкова глупави, та са ме наели, а след това назначили за началник на бюрото във Вашингтон.
Габриел се престори, че му е скучно, и си погледна часовника.
— Греъм казва, че си искала да обсъдиш нещо с мен.
Тя се намръщи.
— Разочароваш ме, мосю Алон. Наистина ли нищо не желаеш да ме попиташ?
— Какъв би бил смисълът? Ти само лъжеш.
— Може пък да си струва да опиташ, кой знае? Предлагам първи път — каза тя провокативно. — Втори път…
— Хийтклиф — прекъсна я Габриел.
Ребека присви очи.
— Бедният Хийтклиф.
— Предполагам, че ти си го предала.
— Не по име, разбира се. Никога не съм го знаела. Но Московският център използва докладите ми, за да го идентифицира.
— А адресът на тайната квартира?
— Той дойде директно от мен.
— Кой ти го издаде?
— А ти кой мислиш?
— Ако трябва да предположа — каза Габриел, — бил е Алистър Хюз.
Лицето ѝ помръкна.
— Откъде знаеше, че ходи на лекар в Швейцария?
— Пак той ми каза. Аз бях единственият човек в МИ6, на когото имаше доверие.
— Голяма грешка.
— На Алистър, не моя.
— Любовници ли бяхте?
— Девет ужасни месеца — отново присви очи тя. — В Багдад.
— Предполагам, че Алистър не се е чувствал така.
— Той бе доста влюбен в мен. Глупакът дори искаше да напусне Мелинда.
— Вкусовете са нещо нелогично.
Тя замълча.
— Романтичният ти интерес към него от професионално естество ли беше?
— Разбира се.
— Московският център ли ти предложи любовната афера?
— Всъщност я започнах по своя собствена инициатива.
— Защо?
Тя се взира дълго и настойчиво в една от камерите, сякаш за да напомни на Габриел, че разговорът им се наблюдава.
— В деня, в който почина баща ми, с Алистър работехме в бюрото в Брюксел. Както можеш да си представиш, бях доста разстроена. Но Алистър беше…