— Доволен от новината, така ли?
— На седмото небе.
— И ти никога не му прости за това?
— Как бих могла?
— Сигурно си забелязала лекарствата, докато си спяла с него.
— Трудно бе да ги пропусна. Алистър беше много зле в Багдад. Влоши се дори още повече, когато прекъснах аферата.
— Но сте останали приятели?
— Довереници — поправи го тя.
— А когато разбра, че пътува тайно до Швейцария, без да казва на Воксхол Крос?
— Запазих си тази информация за черни дни.
— И черните дни настъпиха — каза Габриел, — когато Ви Ви Грибков се опита да избяга в Ню Йорк.
— Непрогледно черни.
— Тогава ти съобщаваш на Саша за Алистър, а Саша започва операция, която да накара всички да повярват, че бившият ти любовник е къртицата.
— И проблемът бе решен.
— Не съвсем — възрази той. — Знаеше ли, че са планирали да го убият?
— Тук няма място за сантименталности, мосю Алон. Ти го знаеш по-добре от всеки друг.
Британският отдел в Московския център скоро щеше да е в сигурни ръце, помисли си Габриел. Тя бе по-безмилостна от тях. Той имаше още хиляди въпроси, но изведнъж му се прииска да си тръгне. Ребека Манинг като че ли усети безпокойството му. Кръстоса крака, после отново ги постави един до друг и прокара длан по джинсите си.
— Чудех се — британският ѝ акцент се бе върнал — дали мога да ти се натрапя.
— Вече си го направила.
Тя се смръщи учудено.
— Имаш право на сарказъм, но моля те, изслушай ме.
Той ѝ кимна да продължи.
— Майка ми… Тя добре ли е?
— Живее сама в планините на Андалусия почти четиресет години.
— Как е здравето ѝ?
— Има проблеми със сърцето.
— Обичайно страдание за жените, познавали баща ми.
— И мъжете.
— Като че ли си постигнал разбирателство с нея.
— В срещата ни имаше малко приятни неща.
— Но тя ти е казала за…
— Да. — Габриел погледна към камерите. — Каза ми.
Ребека пак потри длани в джинсите си.
— Ч-ч-чудех се — заекна тя — дали не би поговорил с нея от м-м-мое име.
— Преди няколко минути подписах документ, с който — освен всичко останало — декларирам, че няма да предавам никакви съобщения от теб на външния свят.
— Британското правителство няма власт над теб. Можеш да правиш каквото си поискаш.
— Избирам да не го направя. Освен това — добави Габриел — имаш си СВР, те да разнасят пощата.
— Майка ми ги ненавижда.
— И има право.
Между тях пак настъпи мълчание. Чуваше се само бръмченето на лампите. То дразнеше Габриел.
— Мислиш ли — каза накрая Ребека, — че тя м-м-може… След като се установя в Москва…
— Трябва сама да я питаш.
— Питам теб.
— Не е ли страдала достатъчно?
— И двете сме страдали.
Заради него, помисли си той.
И рязко се изправи. Ребека също. Ръката ѝ пак се стрелна през решетките, ала Габриел не я пое, само почука по стъклото и зачака надзирателите да отключат външната врата.
— Ти допусна една грешка във Вашингтон — каза Ребека, прибирайки ръката си.
— Само една?
— Трябваше да ме убиеш, когато имаше възможност.
— Жена ми каза същото.
— Името ѝ е Киара. — Ребека се усмихна хладно зад решетките на клетката си. — Предай ѝ много поздрави от мен.
Транспортният самолет кацна на базата Нортхолт в покрайнините на Лондон няколко минути след два часа. Хийтроу бе на пет километра на юг, което означаваше, че Габриел имаше достатъчно време да хване самолета в 16:45 на „Бритиш Еъруейс“ до Тел Авив. Прие чаша шампанско преди полета, което бе нетипично за него. Беше си я заслужил, увери той сам себе си. След това се замисли за Ребека Манинг и нейната клетка, Алистър Хюз и неговия ковчег, Константин Киров на покритата със сняг улица във Виена, а после върна чашата на стюардесата недокосната. Когато самолетът пое с грохот по пистата, дъждът заудря по прозореца до Габриел — стичаше се като кръв от вена. Всички губеха, помисли си той, докато гледаше как Англия се смалява под него. Всички, освен руснаците.
88.
Саара, Испания
Размяната стана шест седмици по-късно на пистата на изоставено летище в далечния източен край на Полша. Имаше два самолета. Единият бе „Сухой“ на „Аерофлот“; а другият — чартърен „Еърбъс“ на „Бритиш Еъруейс“. Точно по пладне дванайсет мъже, ценни агенти на британското и американското разузнаване, всичките измършавели в затвора, слязоха по стълбите на „Сухой“. Докато вървяха радостно по пистата към еърбъса, се разминаха с една-единствена жена, която крачеше съсредоточено в обратната посока. Нямаше камери или репортери, които да документират събитието, само двама полски висши тайни полицаи следяха дали всичко се случва по правилата. Жената ги подмина със сведени очи, без да им каже и дума, и се качи в „Сухой“ на мястото на дванайсетимата мъже. Самолетът тръгна още преди да се затвори вратата на кабината. В дванайсет и петнайсет той влезе във въздушното пространство на Беларус и пое към Москва.