Същия следобед слезе по пътеката под силния средиземноморски вятър, като броеше крачките си на глас, и внезапно осъзна, че може би това е знак, че най-накрая е полудяла. Обядва под портокаловите дръвчета в бар „Мирадор“.
— Видя ли новините за Палестина? — попита я сервитьорът, когато ѝ донесе чаша вино, но Шарлот не бе в настроение за антиционистка полемика. Ким, реши тя, бе сбъркал за тях. Но пък Ким бе сбъркал за всичко.
Беше си купила вчерашен брой на „Монд“ по пътя към заведението, но вятърът правеше четенето невъзможно. Свали вестника и забеляза дребен мъж с очила, седнал сам на съседната маса. Изглеждаше много различен. Въпреки това Шарлот веднага го позна. Беше мълчаливият приятел на Розенкранц и Гилденщерн, пазачът, който я бе придружил до Севиля, за да си признае тайните грехове. Но защо се бе върнал в Саара? И защо сега?
Шарлот нервно обмисляше възможностите, докато двамата ядяха скромните си обеди и усърдно избягваха погледите си. Дребният израелец приключи пръв и когато си тръгваше, остави картичка на масата на Шарлот. Направи го толкова незабележимо, че ѝ трябваше известно време, докато я види и бутне внимателно под чинията, за да не я отвее вятърът. На предната ѝ страна имаше обичайния пейзаж с варосани къщи. Отзад с красив почерк бе написано кратко съобщение на френски.
Шарлот спокойно допи виното си и когато пристигна сметката, остави два пъти по-голяма сума от поисканата. Светлината на площада заслепяваше очите ѝ. До входа на църквата имаше двайсет и две крачки.
— Сигурна бях, че сте вие.
Той се усмихна. Стоеше пред свещите и се взираше нагоре към статуята на Мадоната с младенеца. Шарлот се огледа из църквата. Беше празна, с изключение на двама доста забележими телохранители.
— Виждам, че сте с антураж.
— Колкото и да се опитвам — каза той, — не мога да се отърва от тях.
— Може така и да е по-добре. Руснаците сигурно са ви бесни.
— Е, както обикновено.
Тя се усмихна, въпреки че беше напрегната.
— Имате ли нещо общо с решението да я изпратят в Москва?
— Всъщност направих всичко възможно, за да го предотвратя.
— Отмъстителен сте по природа ли?
— Прагматик, поне така ми се иска да мисля.
— Какво общо има прагматизмът с това?
— Тя е опасна жена. Западът ще съжалява някой ден за това решение.
— Трудно ми е да мисля за нея по този начин. За мен винаги ще си остане малкото момиченце, което познавах в Париж.
— Тя много се е променила.
— Наистина ли? Не съм сигурна. — Шарлот погледна към него. Дори под червените отблясъци на свещите очите му бяха поразително зелени. — Говорихте ли с нея?
— Два пъти.
— Тя спомена ли ме?
— Разбира се.
Шарлот усети как сърцето ѝ се разтуптя. Лекарствата… Нуждаеше се от лекарствата си.
— Тя се страхува.
— От какво?
— Какъв може да е отговорът ви.
Тя вдигна очи към статуята.
— Ако някой трябва да се бои от нещо, мосю Алон, това съм аз. Аз се отказах от детето си и позволих на Ким и Саша да го превърнат в онова същество, което видях да седи до Царя.
— Това е било отдавна.
— За мен — да, но не и за Ребека. — Шарлот прекоси църквата и отиде до олтара. — Прекарвали ли сте много време в католически църкви? — попита тя.
— Повече, отколкото можете да си представите.
— Вярвате ли в Бог, мосю Алон?
— Понякога — отговори той.
— А аз не — призна Шарлот, обръщайки се с гръб към него, — ала винаги съм обичала църквите. Особено харесвам миризмата. Миризмата на тамян, свещи и восък. Мирише на…
— На какво, мадам Бетанкур?
Тя не посмя да отговори, не и след това, което бе направила.
— Кога ще имам новини от нея? — попита тя след малко, но когато се обърна, видя, че църквата е празна.
Прошка, помисли си тя, когато излезе на площада. Мирише на прошка.
Бележка на автора
„Другата жена“ е произведение на изкуството и не бива да се приема за нищо повече. Имената, героите, местата и случките, описани в историята, са продукт на въображението на автора или са били използвани фиктивно. Всички прилики с реални личности, живи или мъртви, фирми, случки или места, са напълно случайни.
Централата на израелското разузнаване вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Избрах да запазя адреса на моята измислена служба там, защото харесвам името на улицата много повече от сегашния адрес. Както разбрахме от „Другата жена“, Габриел Алон споделя моето мнение. Няма нужда да казвам, че той и семейството му не живеят в малка варовикова сграда на улица „Наркис“ в историческия квартал на Йерусалим Нахлаот.