Старата сграда си имаше своя чар и — което може би бе по-важно — усещане за история. Да, беше вехта и невзрачна, но също като Ели Лавон имаше предимството, че бе анонимна. Никакъв знак не висеше над входа ѝ, нямаше месингови букви, които да обявяват с какво се занимават обитателите ѝ. Всъщност нямаше нищо, което да намеква, че това е централата на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света.
Кабинетът на Габриел се намираше на най-горния етаж и имаше изглед към морето. По стените му бяха окачени картини — някои създадени от собствената му ръка, други от майка му, а в ъгъла стърчеше стар италиански статив, на който анализаторите слагаха снимките и диаграмите си, когато идваха да му докладват. Навот бе взел със себе си голямото стъклено бюро в новия си кабинет от другата страна на преддверието, но му бе оставил модерната видеостена, на която се излъчваше колаж от световните новинарски канали. Когато Габриел влезе в стаята, няколко от екраните предаваха изображения от Виена, а на панела, запазен за Би Би Си Уърлд, видя собственото си лице. Увеличи звука и научи, че британският премиер Джонатан Ланкастър, който дължеше кариерата си на Алон, заявил, че е „дълбоко загрижен“ от обвиненията за израелска намеса в смъртта на Константин Киров.
Габриел намали звука и отиде в личната си баня, за да си вземе душ, да се обръсне и да се преоблече в чисти дрехи. Върна се в кабинета и завари там Яков Росман, началника на „Специални операции“. Той имаше коса като стоманена вата и кораво сипаничаво лице, което сега бе заровил в длани, гледайки злостно към Би Би Си.
— Можеш ли да повярваш какво казва Ланкастър?
— Има си своите причини.
— Какви например?
— Да защити разузнавателната си служба.
— Двулични копелета — промърмори Яков. — Не биваше да им даваме достъп до информацията от Киров. — Той остави плик на бюрото на Габриел.
— Какво е това?
— Оставката ми.
— И защо си я написал?
— Защото загубихме руснака.
— Ти ли си виновен?
— Не мисля.
Габриел взе плика и го пусна в машината за унищожаване на документи.
— Някой друг има ли намерение да подава оставка?
— Римона.
Римона Щерн бе началник на подразделението „Събиране на информация“. Като такава отговаряше за управлението на агентите на Службата по целия свят. Габриел грабна слушалката на вътрешния си телефон и набра нейния кабинет.
— Ела при мен. И доведи и Йоси.
Габриел затвори и след миг Римона се втурна през вратата. Тя имаше сламеноруса коса, ханш, създаден само за раждане, и бе прословута с избухливостта си. Това ѝ бе наследство, Ари Шамрон ѝ беше вуйчо. Габриел я познаваше от дете.
— Яков спомена, че имаш нещо за мен — каза той.
— Какви ги говориш?
— Оставката ти. Дай ми я.
— Още не съм я написала.
— Не си прави труда, няма да я приема.
Габриел погледна към Йоси Гавиш, който се бе облегнал на рамката на вратата. Той бе висок, с оредяваща коса, облечен в туид, и излъчваше академично отчуждение. Беше роден в Голдърс Грийн в Лондон и получил първокласно образование в Оксфорд, преди да емигрира в Израел. Все още говореше иврит с отчетлив английски акцент и получаваше редовни пратки с чай от магазин на „Пикадили“.
— Ами ти, Йоси? И ти ли мислиш да подаваш оставка?
— Защо да оставам без работа? Аз съм прост анализатор.
Габриел се усмихна леко въпреки желанието си да остане сериозен. Йоси не беше прост анализатор. Той бе началник на цял отдел, който на жаргона на Службата се наричаше „Проучване“. В повечето случаи не знаеше самоличността на високопоставените информатори, само кодовите им имена и псевдонимите, но бе част от тесния кръг служители, получили неограничен достъп до досието на Киров.