— Повече да не съм чул за оставки. Ясно? — смъмри ги Габриел. — Освен това, ако някой трябва да загуби работата си, това съм аз.
— Ти ли? — изуми се Йоси.
— Не си ли чел вестници? Не гледаш ли телевизия? — Погледът на Габриел се премести към видеостената. — Те искат главата ми.
— И това ще мине.
— Може би — призна Габриел, — но искам да увеличите шансовете ми за оцеляване.
— Как?
— Като ми намерите името на човека, подписал смъртната присъда на Киров.
— Не съм аз — обади се Яков.
— Радвам се, че изяснихме това. — Габриел погледна към Римона. — Ами ти? Ти ли предаде Киров на руснаците?
Римона се намръщи.
— Или може би си ти, Йоси? Винаги си ми приличал на предател.
— Не ме гледай, казах ти, че съм прост анализатор.
— Тогава се връщай в кабинета си и започвай да анализираш. И ми намери това име.
— Няма да стане бързо. Ще отнеме време.
— Разбира се. — Габриел седна зад бюрото си. — Имаш седемдесет и два часа.
Остатъкът от деня премина бавно, като в килия за изтезания — сякаш никога нямаше да свърши. Винаги възникваше още един въпрос, за който Габриел нямаше отговор. Утешаваше се, мъчейки да утеши другите. Правеше го на малки събирания, защото, за разлика от централите на ЦРУ и МИ6, на булевард „Цар Саул“ нямаше официална зала. Това бе дело на Шамрон. Той вярваше, че шпионите никога не бива да се събират на работното си място — нито за празнувания, нито за скърбене. И не одобряваше мотивиращи речи в американски стил. Казваше, че заплахите, пред които бе изправен Израел, са достатъчно основание за работа.
В късния следобед, когато в стаята на Габриел нахлу яркочервена светлина, той бе повикан от премиера. След като отхвърли няколко рутинни задачи и провери две текущи операции, в осем и половина, изтощен, пое с кортежа си към улица „Каплан“ в Йерусалим. Като всички посетители в кабинета на премиера, той бе накаран да предаде мобилния си телефон, преди да влезе. Антиподслушвателната камера, в която постави устройството, бе известна като „кошера“, а сигурното пространство след нея беше „аквариумът“. Премиерът поздрави сърдечно Алон, но със забележима хладина. Разследването на личните му финанси заплашваше оставането му на поста, а той бе най-дълго задържалият се министър-председател след Давид Бен Гурион. И последното, от което сега имаше нужда, бе скандал с разузнавателната служба.
Обикновено двамата се оттегляха в удобното пространство за съвещания и лични разговори, но тази вечер премиерът избра да остане на бюрото си. Седеше под портрета на Теодор Херцел, основателя на ционисткото движение през XIX век, което бе довело до възстановяването на еврейското управление на част от историческа Палестина. Под неумолимия поглед на Херцел Габриел съобщи фактите, които му бяха известни. Премиерът слушаше безстрастно и бе толкова неподвижен, колкото и мъжът на снимката над него.
— Искаш ли да знаеш как прекарах деня си? — попита той, когато Габриел млъкна.
— Мога само да си представям.
— Осемнайсет от чуждестранните ми колеги ми се обадиха директно. Осемнайсет! Толкова разговори за ден не съм провеждал след последната ни война в Газа. И всички ми задаваха един и същ въпрос. Как съм могъл да бъда дотам безразсъден, че да позволя на прочутия шеф на разузнаването си да застреля руски разузнавач в сърцето на Виена?
— Не сте направили такова нещо. Нито пък аз.
— Опитах се да им го обясня, ала нито един не ми повярва.
— Не съм сигурен, че и аз бих ви повярвал — призна Габриел.
— Дори приятелят ми в Белия дом беше скептичен. Ама че нахалство — промърмори премиерът. — Той е в по-голяма беда от мен. И това говори много.
— Предполагам, че Джонатан Ланкастър не се е обадил.
Премиерът поклати глава.
— Но канцлерът на Австрия ме държа цял час на телефона. Имал неоспоримо доказателство, че ние стоим зад убийството на руснака. Така ми каза. А също попита дали си искаме тялото на убиеца.
— Обясни ли какво е доказателството?
— Не. Но не ми звучеше, като да блъфира. Даде ясно да се разбере, че се обсъждат дипломатически санкции.
— Колко сериозни?
— Експулсирания. Може би дори цялостно прекъсване на дипломатическите отношения. Кой ги знае… Може да издадат една-две заповеди за арест. — Премиерът се взря за миг в Алон. — Не искам да загубя посолство в Западна Европа заради това. Нито началника на разузнаването си.