— По тези неща — каза Габриел — сме в пълно съгласие.
Премиерът погледна към телевизора, на който тихо течаха новини.
— Успя да ме избуташ от лидерската позиция. Това е голямо постижение.
— Повярвайте ми, намерението ми не беше такова.
— Надигат се сериозни гласове за независимо разследване.
— Няма какво да се разследва. Не сме убили Константин Киров.
— Със сигурност така изглежда. Ако се наложи обаче, ще се проведе разследване от приличие.
— Ще се справим сами с това.
— Можете ли? — Тонът на премиера беше двусмислен.
— Ще разберем какво се е объркало — обеща Габриел. — И ако имаме вина за нещо, ще се вземат необходимите мерки.
— Започваш да звучиш като политик.
— Това комплимент ли е?
Премиерът се усмихна хладно.
— Никак даже.
8.
Улица „Наркис“, Йерусалим
Киара рядко гледаше телевизия вечер. Беше израснала в затворения свят на еврейското гето във Венеция и бе получила образованието си в Университета на Падуа, затова се смяташе за древна жена. И изпитваше презрение към модерните забавления като смартфоните, социалните медии и кабелната телевизия, която доставяше хиляди канали с висока резолюция на неприемливо висока цена. Обикновено, когато се прибираше, Габриел я заварваше потънала в някой дебел исторически трактат — тя тъкмо започваше да работи по доктората си по история на Римската империя, когато бе вербувана от Службата. Или пък я сварваше с някой сериозен роман в ръка, който бе получила по пощата от книжарница на Виа Кондоти в Рим. Напоследък бе започнала да чете и шпионски романи с меки корици. Те ѝ осигуряваха връзка, макар и слаба и недостоверна, с живота, от който с удоволствие се бе отказала, за да стане майка.
Но тази вечер Габриел се прибра в строго охранявания си апартамент в квартал Нахлаот в Йерусалим и намери жена си да се взира мрачно в един от американските кабелни новинарски канали. Репортер предаваше с очевиден скептицизъм протестите на Израел, че страната няма нищо общо със събитията във Виена. Началникът на израелското тайно разузнаване, казваше той, току-що си бе тръгнал от улица „Каплан“. Според един от сътрудниците по национална сигурност на премиера, пожелал да остане анонимен, срещата преминала според очакванията.
— Има ли нещо вярно в това? — попита Киара.
— Срещнах се с премиера. Това е общо взето.
— И не мина добре, така ли?
— Не ми предложи китайска храна. За мен това бе лош знак.
Киара насочи дистанционното към екрана и натисна копчето за изключване. Беше облечена в ластични дънки, прилепнали по стройните ѝ крака, и пуловер с цвят на гъста сметана, по който обилно се спускаше тъмната ѝ коса с блестящи кестеняви кичури. Очите ѝ бяха карамелени със златни точици. В момента те се взираха в Габриел със зле прикрито съжаление. А той можеше само да си представя какъв бе неговият поглед към нея. Стресът от работата на терен винаги се отразяваше зле на външността му. След първата му операция — „Божи гняв“, косата на слепоочията му се бе прошарила, а тогава бе само на двайсет и пет години. След това нещата бързо бяха тръгнали надолу.
— Къде са децата? — попита той.
— Навън с приятели. Казаха да не ги чакаме. — Тя вдигна провокативно вежди. — Жилището е изцяло наше. Може би ще поискаш да ме завлечеш в леглото и да се възползваш от мен.
Габриел бе силно изкушен, отдавна не бе правил любов с красивата си съпруга. Нямаше време за това. Киара трябваше да отглежда две деца, а той — да защитава страната. Виждаха се сутрин за по няколко минути, а ако имаха късмет, за около час и вечер, когато Габриел се връщаше от работа. Той ползваше обезопасен апартамент на Службата в Тел Авив през нощите, когато събитията не му позволяваха да измине дългия път до Йерусалим. Мразеше този апартамент. Той му напомняше какъв е бил животът му преди Киара. Службата ги бе събрала. И сега заговорничеше да ги държи разделени.
— Мислиш ли, че е възможно — попита той — хлапетата да са се промъкнали в апартамента, без да разбереш?
— Всичко е възможно. Защо не провериш?
Габриел тихо пристъпи към вратата на детската стая и влезе. Преди да отлети за Виена, бе сменил бебешките им легла с по-големи, което означаваше, че можеха да се разхождат свободно из апартамента през нощта. Сега обаче спяха дълбоко под стенописа с облаци в Тицианов стил, който Габриел бе нарисувал след кървав сблъсък с руските тайни служби.
Той се наведе и целуна Рафаел по челото. Лицето на детето, огряно от сноп светлина, идващ от полуотворената врата, имаше стряскаща прилика с това на Габриел. Дори беше наследило проклятието на неговите зелени очи. Ирене обаче приличаше повече на майката на Габриел, на която бе кръстена. Киара бе липсваща съставка в генетичната рецепта на децата. Времето щеше да промени това, помисли си Габриел. Красота като нейната не можеше да бъде потискана вечно.