Работата не бе бляскава, но жизненоважна. С неговите четири езика и куфарче, пълно с фалшиви паспорти, той бродеше по света в служба на отечеството, тайнствен доставчик, секретен пощальон. Опразваше тайници, пълнеше банкови сейфове с пари в брой, а понякога дори се отъркваше в истински агенти от Московския център. Не беше необичайно да прекара триста нощи в годината извън Русия, което го правеше неподходящ за брак и дори за сериозна връзка. СВР му доставяше женска компания, когато беше в Москва — красиви млади момичета, които при нормални обстоятелства не биха го и погледнали. Ала щом пътуваше, често потъваше в безпросветна самота.
Точно по време на един такъв период в хотел в Хамбург той срещна своята Катрин. Тя пиеше бяло вино на маса в ъгъла, беше привлекателна жена на около трийсет и пет, със светлокестенява коса и загорели от слънцето ръце и крака. На Хийтклиф бе заповядано да избягва подобни дами, когато пътува. Те винаги се оказваха вражески разузнавачи или проститутки, които им служеха. Но Катрин не изглеждаше такава. И когато тя погледна към Хийтклиф над мобилния си телефон и се усмихна, той почувства как от сърцето му право към слабините се спусна електрически заряд.
— Бихте ли седнали при мен? — попита тя. — Мразя да пия сама.
Името ѝ не бе Катрин, а Астрид. Или поне така прошепна в ухото му, докато прокарваше леко нокти по вътрешната страна на бедрото му. Беше холандка, а това означаваше, че Хийтклиф, който се представяше за руски бизнесмен, можеше да се обърне към нея на родния ѝ език. След няколко питиета тя се самопокани в стаята му, където той се чувстваше в безопасност. На следващата сутрин той се събуди с ужасен махмурлук, нещо необичайно за него, и без спомен да са правили секс. Но Астрид вече си бе взела душ. Появи се по хавлия и на дневната светлина убийствената ѝ красота бе напълно на показ.
— Свободен ли си тази вечер? — попита тя.
— Не бива.
— И защо?
Той нямаше отговор.
— Ще ме изведеш на истинска среща. С хубава вечеря. Може би и дискотека след това…
— А после?
Тя разтвори хавлията и показа две красиво оформени гърди. Колкото и да се мъчеше, Хийтклиф не можеше да си спомни да ги е галил.
Размениха си телефоните — друго забранено действие, и се разделиха. В този ден му предстоеше да изпълни в Хамбург две задачи, които изискваха няколко часа „химическо чистене“, за да е сигурен, че не го следят. Тъкмо приключваше втората си задача — рутинно опразване на тайник, — когато получи есемес с името на моден ресторант близо до пристанището. Пристигна в уречения час и намери грейналата Астрид вече настанена на масата им, пред отворена бутилка ужасно скъпо „Монтраше“. Хийтклиф се намръщи: трябваше да плаща виното от собствения си джоб. Московският център преглеждаше внимателно разходите му и яростно го критикуваше, когато надвишаваше лимита.
Астрид като че ли усети притеснението му.
— Не се тревожи, аз черпя.
— Мислех, че аз трябваше да те изведа на истинска среща.
— Така ли казах?
Точно в този момент Хийтклиф осъзна, че бе допуснал ужасна грешка. Инстинктите му подсказваха да се обърне и да бяга, но знаеше, че вече няма смисъл: трябваше да сърба кашата, дето беше надробил. И затова остана в ресторанта и вечеря с жената, която го бе предала. Разговорът им бе превзет и напрегнат — като от лош телевизионен сериал. А когато пристигна сметката, Астрид плати. В брой, разбира се.
Навън чакаше кола. Хийтклиф не възрази, когато Астрид тихо му нареди да се качи на задната седалка. Нито протестира, щом колата пое в обратна на хотела посока. Шофьорът очевидно бе професионалист, не отрони и дума, докато правеха няколко маневри по учебник, за да избягат от евентуално следене. През това време Астрид пращаше и получаваше есемеси. Не говореше с Хийтклиф.
— Ние дали… — започна той.
— Правихме любов? — довърши тя.
Хийтклиф кимна. Астрид мълчаливо се взря през прозореца.
— Добре — каза той. — Така е по-добре.
Най-накрая спряха пред малка вила край морето. Вътре ги чакаше мъж. Той се обърна към Хийтклиф на английски с немски акцент. Заяви, че името му е Маркус. И че работи за западно разузнаване. Не уточни кое. След това му показа няколко строго секретни документа. Астрид ги беше взела от заключеното му куфарче и копирала предната вечер, докато той бе в несвяст от упойващото вещество, което тя му бе сипала. Хийтклиф трябваше да продължи да доставя такива документи, а и да върши още много други неща. Иначе Маркус и колегите му щяха да използват материалите, с които разполагаха, за да заблудят Московския център, че техният човек е двоен агент.