Но дълбоко в себе си беше шпионин. Признаваше, че не бе екшън герой като Габриел. Ала Узи бе истински шпионин, вербовчик и оперативен офицер на агенти, събирач на чуждите тайни. Преди бюрократичния му възход на булевард „Цар Саул“ основното му бойно поле бе Западна Европа. Въоръжен с много езици, фаталистичен чар и малко състояние като финансиране, той бе вербувал широка мрежа от агенти от терористични организации, посолства, външни министерства и служби за сигурност. Един от тях бе Вернер Шварц. Навот му звънна същата вечер от хотелската си стая в Прага. Вернер звучеше като човек, изпил повече, отколкото бе добре за него. Прекалено много си падаше по пиенето. Беше нещастно женен. Алкохолът бе неговата анестезия.
— Очаквах обаждането ти.
— Мразя да съм предсказуем.
— Недостатък на занаята — подхвърли Шварц. — Предполагам, че Виена е включена в плановете ти за пътуване.
— Всъщност идвам утре.
— Вдругиден ще е по-добре.
— Имам срокове, Вернер.
— Не мога да се видя с теб във Виена. Службата ми е на нокти.
— Моята също.
— Мога да си представя. Какво ще кажеш за малката винена градина във Виенската гора? Помниш я, нали?
— Със значителна симпатия.
— И с кого ще вечерям?
— Мосю Лафон. — Венсан Лафон бе една от старите самоличности на Навот. Той бе пътуващ автор на свободна практика от бретонски произход, чийто живот се събираше в куфар.
— Нямам търпение да се видя отново с него. Венсан винаги е бил един от любимците ми — каза Вернер Шварц и затвори.
Навот имаше навика да пристига в ресторанта трийсет минути по-рано, както направи и сега. Носеше декоративна кутия от „Демел“, прочутия виенски производител на шоколад. Беше изял повечето бонбони по време на пътуването и на тяхно място бе сложил пет хиляди евро в брой. Собственикът на ресторанта, дребен мъж с формата на руска матрьошка, си го спомни. И в ролята на мосю Лафон Навот го развесели с истории от последните си пътувания, преди да се настани в тих ъгъл в облицованата с дърво зала. Поръча бутилка „Грюнер Велтлинер“, убеден, че няма да е последната. Само три от другите маси бяха заети и компаниите вече приключваха обяда си. Скоро мястото щеше да е пусто. Навот харесваше да има някакъв фонов шум, когато се занимаваше с шпионство, но Вернер предпочиташе да предава страната си, без никой да го наблюдава.
Пристигна точно в три часа, облечен делово в тъмен костюм и палто. Външно бе променен, откакто Навот не го бе виждал, и то не към добро. Беше напълнял и побелял, имаше още нови спукани капиляри по бузите. Очите му светнаха, когато Навот наля вино в две чаши. След това на лицето му се изписа обичайното разочарование. Вернер Шварц го носеше като вратовръзка. Узи бе забелязал това по време на един от риболовните им излети и с малко пари и сърдечни разговори го бе хванал в мрежата си. От поста си във Федералното ведомство за защита на конституцията и борба с тероризма — БВТ, способната австрийска служба за вътрешна сигурност, той информираше Навот за нещата, които представляваха интерес за държавата Израел. Узи бе принуден да се откаже от контрола над Вернер през мандата си като началник. Няколко години двамата не бяха контактували, ако изключим по някоя друга тайна коледна картичка и редовните депозити в банковата сметка на Вернер в Цюрих.
— Нещо малко за Лоте — каза Навот и му подаде кутията.
— Не биваше.
— Това е най-малкото, което бих могъл да направя. Знам, че си зает човек.
— Аз? Имам достъп, но не и истински отговорности. Ходя по срещи и си губя времето.
— Колко още?
— Може би две години.
— Няма да те забравим, Вернер. Ти бе добър с нас.
Австриецът махна небрежно с ръка.
— Да не съм момиче, което си свалил в бара? След като се пенсионирам, ще ти е трудно да си спомниш името ми.
Навот не си направи труда да отрече.
— Ами ти, мосю Лафон? Виждам, че още си в играта.
— Поне за още няколко рунда.
— Службата ти се отнесе лошо с теб. Заслужаваш повече.
— Имах добър мандат.
— И накрая те изхвърлиха заради Алон. — Вернер попита с доверителен шепот: — Той наистина ли си мисли, че ще му се размине, след като застреля офицер от СВР насред Виена?