— Нямаме нищо общо с това.
— Стига, Узи…
— Трябва да ми повярваш, Вернер. Не бяхме ние.
— Имаме доказателства.
— Какви?
— Един от членовете на наказателния отряд. Високият — настоя Шварц. — Онзи, който прилича на труп. Той е помогнал на Алон при малък проблем в Градската синагога преди няколко години, а Алон е бил достатъчно глупав да го прати обратно във Виена, за да се погрижи за руснака. Не трябваше да допускате такава грешка, Узи. Ти винаги си бил предпазлив.
Навот не обърна внимание на ласкателството му.
— Нашите хора са били там в онази нощ — призна той, — но не по причината, за която си мислиш. Руснакът работеше за нас. Беше в процес на дезертиране, когато бе убит.
Вернер се усмихна.
— Колко време ви отне с Алон, за да измислите това?
— Не си видял убийството с очите си, нали, Вернер?
— Няма камери в онзи край на улицата, затова сте избрали мястото. Балистичната експертиза доказва категорично, че човекът на мотора е дръпнал спусъка. — Шварц млъкна, след това добави: — Моите съболезнования, между другото.
— Не е необходимо. Той не бе от нашите.
— Лежи на маса в моргата. Наистина ли смятате да го оставите там?
— Той не е наша грижа. Правете с него каквото искате.
— О, ние вече го правим.
Собственикът се появи, за да им вземе поръчката, докато последната от трите компании за обяд се приближаваше шумно към вратата. През прозорците на залата за хранене се виждаше, че Виенската гора започва да притъмнява. Това беше тихото време, което Вернер Шварц обичаше най-много. Навот си напълни чашата. След това, без предупреждение или обяснение, изрече едно име.
Шварц вдигна вежди.
— Какво за него?
— Познаваш ли го?
— Само съм чувал.
— Какво?
— Добър офицер, който служи професионално на интересите на страната си тук, във Виена, в съответствие с нашите желания.
— Което означава, че не прави никакви опити да вреди на австрийското правителство.
— Нито на нашите граждани. Затова го оставяме да си върши работата необезпокояван. През повечето време — добави Шварц.
— Държите ли го под око?
— Когато ресурсите ни позволяват. Ние сме малка служба.
— И какво още?
— Той е много добър в работата си. Но от опит знам, че те обикновено са такива. Измамата им се удава естествено.
— Няма ли престъпления и прегрешения? Лични пороци?
— По някоя друга афера от време на време — каза Вернер Шварц.
— А някоя по-специална?
— Забърка се с жената на служител от американското консулство преди две години. Стана голям скандал.
— Как се справиха с него?
— Американецът беше преместен в Копенхаген, а съпругата му се върна във Вирджиния.
— Нещо друго?
— Лети често до Берн, което е интересно, защото Берн не е част от неговата територия.
— Мислиш, че има ново момиче там?
— Или нещо друго. Както знаеш, прерогативите ни свършват до швейцарската граница. — Първото ястие пристигна, терин с пилешки дробчета за Навот и пушени патешки гърди за Вернер. — Може ли да попитам защо се интересуваш от този човек?
— Въпрос на поддръжка. Нищо повече.
— Свързано ли е с руснака?
— Защо питаш?
— Заради избора на момента, не за друго.
— С един куршум два заека — обясни лековато Узи.
— Това не е толкова лесно. — Вернер Шварц попи устните си с колосаната салфетка. — Което ни връща към мъжа в централната морга. Колко още смятате да се преструвате, че не е ваш?
— Наистина ли мислиш — попита Навот с равен тон, — че Габриел Алон би ви позволил да погребете евреин в необозначен гроб във Виена?
— Признавам, това не е в стила му. Не и след всичко, което преживя в този град. Само че мъжът в моргата не е евреин. Поне етническият му произход не е такъв.
— Откъде знаеш?
— Тъй като полицията не успя да го идентифицира, бе наредена ДНК експертиза.
— И какво излезе?
— Няма и следа от гена на ашкеназите. Нито ДНК маркери на сефарадските евреи. Също така няма арабска, северноафриканска или испанска кръв. Нито капка.
— Тогава какъв е?
— Руснак. Сто процента.
— Гледай ти… — каза Навот.
11.
Андалусия, Испания
Вилата бе прилепена до висок зъбер в планините на Андалусия. Странното ѝ положение харесваше на жената, тъй като изглеждаше, сякаш всеки момент ще се отлепи от скалата и ще полети надолу. В някои нощи тя лежеше будна в леглото и си представяше как се срутва в пропастта със своите сувенири, книги и котки, които се въртят около нея като торнадо от спомени. Чудеше се колко ли дълго щеше да лежи мъртва на дъното на долината, погребана под остатъците от самотното си съществуване, преди да я забележат. Дали властите щяха да ѝ направят прилично погребение? Щяха ли да съобщят на детето ѝ? Бе оставила няколко добре скрити следи към самоличността му в своите лични вещи и в началото на мемоарите си. Засега бе успяла да напише само единайсет страници с молив, като на всяка от тях имаше кафяв кръг от чашата с кафе. Беше измислила обаче заглавие, което смяташе за забележително постижение, тъй като заглавията винаги бяха най-трудното нещо. То бе „Другата жена“.